Една вечер, след като се прибрахме от поредната среща в погребалното бюро, най-накрая събрах смелост да попитам Марк нещо, което не ми даваше покой.
— Ава яде ли нещо необичайно в детската градина?
Той дори не се замисли.
Веднага поклати глава.
— Доколкото знам — не. Закусила е както обикновено. Точно това казах и на персонала в детската градина, и на парамедиците.
После седна до мен на дивана и хвана ръката ми.
— Емили, моля те… не се измъчвай. Лекарите обясниха, че подобни алергични реакции понякога се развиват светкавично. Никой не е можел да го предвиди.
Исках да му повярвам.
Наистина исках.
Но въпреки думите му нещо в мен отказваше да се успокои.
Продължавах отново и отново да преживявам онази сутрин в съзнанието си, убедена, че някъде сред всички тези дребни детайли се крие отговорът.
Тогава все още вярвах, че Марк е на моя страна.
Не подозирах, че истината, която скоро щях да открия, ще преобърне целия ми свят.
Сега, когато се връщам мислено към онези дни, разбирам, че Марк ми отговори прекалено бързо. Сякаш думите му вече бяха подготвени. Сякаш беше репетирал тази лъжа много преди аз да задам въпроса.
Пет дни след погребението седях сама в хола, почти без да помръдна. Все още бях облечена в огромния суитшърт, с който спях вече втора поредна нощ. От няколко дни почти не бях хапвала нищо, защото Джена трябваше да се върне на работа и отново останах сама.
Къщата без Ава изглеждаше непоносимо празна.
Не се чуваха детски анимации по телевизора.
Нямаше разхвърляни играчки по пода.
Не се носеше онова тънко гласче, което непрекъснато ме молеше за ябълков сок.
Тишината беше толкова тежка, че направо ме задушаваше.
Тогава телефонът ми иззвъня.
Отново беше госпожица Грийнууд.
В онзи момент все още вярвах, че Марк е на моя страна.
— Госпожо Картър… много съжалявам, че ви безпокоя в такъв момент. Честно казано, дори не знам как да го обясня… — започна тя с треперещ глас. — Преглеждах записите от охранителните камери и отново изгледах деня, в който на Ава ѝ прилоша…
Сърцето ми започна да бие толкова силно, че едва си поех въздух.
— Да… Какво видяхте?
От другата страна настъпи кратко мълчание.
Чух как тя преглътна и прочисти гърлото си.
— Ще ви изпратя видеозаписа веднага щом го копирам на телефона си. Моля ви… изгледайте го внимателно. Много ми е трудно да го кажа, но… съпругът ви не ви казва истината.
Стомахът ми болезнено се сви.
Изведнъж ми стана леденостудено, въпреки че навън беше топло.
Не можех да разбера какво означават думите ѝ.
Само няколко минути по-късно получих съобщението.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да натисна бутона за възпроизвеждане.
В началото всичко изглеждаше съвсем нормално.
На записа се виждаше как Марк помага на Ава да слезе от колата пред детската градина, докато тя прегръща силно любимото си плюшено зайче.
После в кадъра се появи жена.
Висока брюнетка с елегантно палто в кремав цвят.
Тя се усмихна на дъщеря ми така естествено, сякаш двете вече се познаваха.
Веднага се намръщих.
Нещо в тази сцена не беше наред.
Продължавах да гледам, без да откъсвам очи от екрана.
Жената клекна до Ава и ѝ подаде бутилка с напитка, върху която ясно се виждаше логото на известно кафене.
Дъщеря ми се усмихна широко и с радост я прие.
След това жената нежно докосна ръката на Марк.
Това не беше случаен жест.
Беше прекалено близък.
Прекалено личен.
Прекалено интимен.
Почувствах как всичко в мен се срина.
После тримата заедно влязоха в сградата на детската градина.
Записът продължи още няколко секунди.
След като оставиха Ава вътре, Марк се обърна към жената, усмихна ѝ се и двамата спокойно тръгнаха обратно към автомобила.
Върнах видеото назад.
После още веднъж.
Опитах се да увелича изображението и да приближа лицето ѝ.
Телефонът едва не се изплъзна от ръцете ми.
В същия миг я разпознах.
Лорън.
Колежката на Марк.
Сърцето ми спря за секунда.
Лорън беше същата жена, с която се бях запознала година по-рано на фирменото коледно парти на компанията, където работеше Марк.
Същата жена, чието име започна все по-често да се появява на екрана на телефона му късно вечер.
И същата, заради която той внезапно започна да крие телефона си и никога повече не го оставяше без надзор.
Въздухът излезе болезнено от дробовете ми.
Избухнах в сълзи.
— Господи… какво става? — извиках през ридания. — Какво е правила Лорън пред детската градина на Ава? Не… не… това не може да бъде истина… Знаех си… знаех, че това не е било случайно…
Ръцете ми се тресяха неудържимо, докато отново и отново пусках записа.
Всеки път се надявах да съм видяла погрешно.
Но картината не се променяше.
Това наистина беше тя.
Изведнъж всички странни случки от последните няколко месеца изплуваха в съзнанието ми една след друга.
Безкрайните извънредни съвещания.
Телефонът, който винаги беше заключен.
