Преди да си тръгне при друга жена, той реши за последен път да нарани съпругата си възможно най-жестоко и продаде своя дял от семейния апартамент… По-късно се върна, убеден, че ще я намери пречупена и съсипана. Но това, което видя, го накара да застине на прага.
Тъкмо когато Анна внимателно изваждаше от фурната любимия си сладкиш с вишни, съпругът ѝ съвсем спокойно съобщи, че си тръгва. В първия миг тя дори не осъзна смисъла на думите му. Реши, че вероятно трябва спешно да излезе по някаква работа.
— А сладкишът? — попита тихо тя, опитвайки се да се усмихне. — Мислех, че ще седнем заедно, ще изпием по чаша чай… Изпекох го специално за теб.
— Не си разбрала какво казах — отвърна хладно той.
След това се отправи към стаята и след минута се върна с пътна чанта в ръка.
— Напускам те завинаги. Повече не ми трябваш — произнесе без никакво чувство, сякаш говореше за ненужна вещ, която отдавна е време да бъде изхвърлена.
— Какво?.. — едва прошепна Анна, като безсилно се отпусна на стола. Пред очите ѝ всичко се размаза, а краката ѝ сякаш изгубиха сила.
— Колко си доверчива… — изсумтя раздразнено Дмитрий.
Винаги се ядосваше, когато смяташе, че трябва да обяснява очевидното. Думите му режеха като остър нож. От всичко, което каза, Анна разбра само едно — отдавна вече не означава нищо за него. Дразнеха го молбите ѝ, забележките, навиците ѝ и дори самото ѝ присъствие. Но най-болезнения удар пазеше за накрая.
— Имам син — каза той със самодоволна усмивка. — Скоро ще тръгне на училище. Длъжен съм да бъда до него като истински баща. Опитай се да ме разбереш… И без това прекалено дълго останах с теб. Друг на мое място отдавна щеше да си е тръгнал. Може да се каже, че се жертвах. Но това приключи. Пред мен е нов живот и нямам намерение повече да губя времето си.
Той се обърна, излезе и тръшна силно входната врата. Някъде по стълбището асансьорът изскърца тежко, сякаш поставяше последната точка. Дмитрий си замина. А Анна остана сама в кухнята, където внезапно всичко ѝ се стори чуждо. Сякаш целият ѝ досегашен свят се беше разпаднал само за няколко минути.
Но след известно време той се върна, убеден, че ще се наслади на отчаянието ѝ… Вместо това остана без думи.
Очакваше да види подпухнали от плач очи, разхвърляни вещи, треперещи ръце и жена, която не знае как да продължи напред. Представяше си картина, която да подхрани чувството му за превъзходство. Само че действителността се оказа съвсем различна.
Вратата на апартамента беше леко открехната. Дмитрий се намръщи, прекрачи прага и застина.
В жилището цареше необичайна тишина, но тя не беше празна. Всичко изглеждаше променено. Във въздуха още се усещаше ароматът на вишни и прясно запарен чай, но към него се беше прибавило нещо ново — почти неуловимо, леко, като първия полъх на ново начало.
Анна стоеше до прозореца.
Не плачеше.
Не се луташе неспокойно из стаята.
Гърбът ѝ беше изправен, а движенията ѝ — спокойни и уверени. На масата чашите бяха подредени грижливо, а сладкишът беше нарязан на еднакви парчета, сякаш това не беше краят на един живот, а началото на съвсем различен.
— Върна се? — попита тя, без веднага да се обърне към него.
В гласа ѝ нямаше нито обида, нито надежда. Само спокойно, непознато за него равновесие.
Дмитрий пристъпи навътре с необяснимо напрежение. Очакваше обвинения, сълзи, молби или поне укори — всичко, което би му доказало, че все още има власт над нея. Вместо това пред него стоеше жена, която сякаш никога досега не беше познавал.
— Аз мислех… — започна той, но думите заседнаха в гърлото му.
Анна бавно се обърна към него.
В очите ѝ вече липсваше онази кротка покорност, с която беше свикнал. Не се виждаше и старото желание непрекъснато да изглажда конфликтите. На нейно място имаше само спокойно достойнство и лека дистанция.
— Че ще плача? — довърши тя вместо него. — Или че ще те моля да останеш?
Той се усмихна насила, опитвайки се отново да си върне увереността.
— А не трябва ли? След всичко, което стана?
Анна само леко поклати глава и се приближи до масата. Взе ножа, внимателно оправи едно от парчетата сладкиш, сякаш в този момент именно това беше по-важно от разговора им.
— Знаеш ли… В началото наистина не разбирах какво се случва — каза тихо тя. — Но после изведнъж всичко ми стана удивително ясно.
Дмитрий се намръщи.
— Аз ти обясних всичко.
— Не — отвърна спокойно Анна. — Ти ми разказа истината за себе си. А аз за първи път от много години успях да чуя собственото си сърце.
Думите ѝ останаха да висят в тишината като тежка пауза.
Той усети как раздразнението му нараства. Не понасяше спокойния ѝ тон. Не можеше да приеме, че тя не се вкопчва в него и не прави опит да го върне.
— Просто отказваш да приемеш очевидното — отсече той. — Отдавна бях нещастен до теб.
Анна го погледна внимателно, сякаш пред нея не стоеше съпругът ѝ, а напълно непознат човек, когото едва сега виждаше в истинската му светлина.
