— Може би е така — отвърна тихо тя. — Но и аз не бях щастлива. Просто прекалено дълго не си позволявах да си го призная.
Той се изсмя пренебрежително.
— И какво сега? Ще се правиш на силна жена?
Тя не побърза да отговори.
Взе една чаша, наля чай и я постави пред него.
— Опитай — каза спокойно. — Винаги си обичал този сладкиш.
И точно това окончателно разруши представата му за случващото се. Не беше подготвен нито за това необяснимо спокойствие, нито за тази тиха, достойна доброта.
— Държиш се някак… необичайно — промърмори той, но въпреки това седна на стола.
Анна се настани срещу него. Между двамата стоеше същата маса, около която някога вечеряха, мечтаеха за бъдещето и си разказваха как е минал денят им. Сега тя приличаше на невидима граница, която вече не можеше да бъде прекрачена.
— Просто спрях да се вкопчвам в нещо, което отдавна си отиваше — каза тя след кратко мълчание. — Когато човек е решил да си тръгне, никой не може да го задържи. А и няма смисъл.
Дмитрий я наблюдаваше втренчено, сякаш търсеше следа от преструвка. Но лицето ѝ остана спокойно и непроницаемо.
— Толкова лесно ли ме пускаш? — попита той, а в гласа му прозвуча нотка, която изненада дори самия него.
Анна се усмихна едва забележимо, но в усмивката ѝ вече не се усещаше предишната топлота.
— Лесно? Не. Но вече не виждам причина да задържам човек, който отдавна е избрал друг път.
Той извърна поглед. Нещо неприятно го сви отвътре.
— Няма да се справиш сама — подхвърли с желание отново да почувства превъзходството си. — Апартаментът… знаеш, че вече продадох своята част.
Анна кимна спокойно.
— Да, знам.
— И това изобщо не те плаши?
Тя се замисли за миг.
— Плаши ме — призна честно. — Но вече не толкова, колкото би ме изплашило преди.
Дмитрий се намръщи още повече.
— И какво точно означава това?
Анна насочи поглед към прозореца, зад който вечерта бавно се спускаше над града.
— Преди най-много се страхувах да не изгубя теб — каза тихо тя. — А сега разбрах, че много по-рано съм изгубила себе си. И това беше далеч по-страшно.
Той стисна устни. Започваше да се чувства все по-неспокойно.
— Красиво говориш — усмихна се иронично той. — Само че животът не се променя с думи.
— Напълно съм съгласна — отвърна спокойно Анна. — Именно затова вече няма да живея така, както живях досега.
Той рязко се изправи.
— Наистина ли вярваш, че всичко ще се промени само защото си го решила?
Анна го погледна право в очите.
— Не — каза уверено. — Ще се промени, защото повече няма да позволя някой да се отнася с мен така, сякаш нямам никаква стойност.
В гласа ѝ прозвуча такава решителност, че Дмитрий за миг остана безмълвен.
Усети как в него се надига гняв, примесен с друго чувство, което не искаше дори да назове.
— Още ще съжаляваш — хвърли той през рамо.
Анна не отвърна.
Той остана неподвижен още няколко секунди, чакайки някаква реакция. Но тя продължи да мълчи. Тогава се обърна рязко и тръгна към входната врата.
Точно преди да излезе, спря.
— Това ли е всичко? — попита, без да се обръща. — Няма ли поне да опиташ да ме спреш?
В стаята се възцари тишина.
— Не — отговори спокойно Анна.
Щракването на ключалката прозвуча необичайно силно.
Когато вратата се затвори, тя отново остана сама. Но това вече не беше самота, която тежеше върху раменете ѝ. Беше различна — спокойна, непривична, почти освобождаваща.
Анна се приближи до масата, взе парче от сладкиша и седна. Навън един по един започнаха да светват прозорците на съседните сгради. Градът продължаваше своя живот и в този непрекъснат ритъм имаше нещо странно успокояващо.
Тя отпи глътка чай и за първи път от много време истински усети вкуса му — плътен, топъл и жив.
Някъде дълбоко в душата ѝ се роди тихо чувство, че бъдещето все още крие нещо за нея. Няма да бъде лесно. Няма да стане веднага. Но вече всичко щеше да бъде различно.
И в тази тишина, изпълнена с нов смисъл, Анна ясно осъзна една проста истина:
Това не е краят.
Това е началото.
Утрото настъпи почти безшумно. Не се чуваха познатите стъпки в коридора, не тропаха вратичките на шкафовете, нито звънтяха чашите. Меката светлина бавно проникваше през пердетата, докосвайки стаята и новата действителност, в която Анна трябваше да се научи да живее.
Не се събуди веднага. Първо отвори очи, после остана дълго неподвижна, вслушвайки се в себе си.
Паника нямаше.
Имаше празнота.
Но тя вече не я плашеше.
Напротив — приличаше на чист, неизписан лист, върху който тепърва щеше да започне нова история.
Анна бавно стана, наметна халата си и отиде в кухнята. Вчерашният сладкиш още стоеше на масата. Няколко парчета бяха останали недокоснати.
Тя го погледна за миг, след което спокойно прибра чинията в хладилника.
Сега това вече не беше символ на разбитите надежди.
Беше просто сладкиш.
Обикновена храна.
А животът продължаваше.
