Онази, която носеше със себе си през всичките шест месеца на връзката ни.
— Колко сериозно?
„Беше ли болна?“
— Имаше хронично заболяване още от детството си. Онзи период през лятото беше един от по-добрите за нея.
„Значи е идвала тук?“
— Всяка седмица, когато състоянието ѝ позволяваше.
Клер се приближи, но спря от другата страна на масата.
— Мразеше хората да я разпитват за здравето ѝ, преди дори да са я попитали как се казва.
„Онзи период през лятото беше един от по-добрите за нея.“
Погледнах празния стол до себе си.
„Не знаех.“
— Именно затова те харесваше.
Погледнах я рязко.
— Не ме изкарвай някакъв светец на осем години.
Клер едва забележимо се усмихна.
— Не беше такъв. Веднъж я разплака, защото ѝ каза, че мами на Уно.
„Именно затова те харесваше.“
— Наистина ли?
„Абсолютно.“
Въпреки всичко се засмях.
Продължи може би две секунди.
После отново се върна по-трудният въпрос.
— Какво се случи с нея?
Клер издърпа стола срещу мен.
— Може ли да седна?
Кимнах.
Тя седна.
„Какво се случи с нея?“
— Към края на онова лято майка ни заведе Нора извън града за специализирано лечение. Всички мислеха, че ще отсъства само няколко седмици.
Пръстите ми напипаха драскотина, издълбана в повърхността на масата.
„И?“
— Състоянието ѝ се влоши.
„Всички мислеха, че ще отсъства само няколко седмици.“
Спрях да движа палеца си по драскотината.
Клер продължи тихо:
— Тя почина през онази зима.
Втренчих се към рафтовете.
Някъде зад нас едно дете се засмя.
Известно време никой от нас не каза нищо.
Накрая попитах:
— Никой ли не ми каза?
— Не.
— Никой не ми каза?
— Но ти знаеше, че съществувам.
— Да.
— Знаеше кой съм, когато ме видя в Tinder.
— Да.
— Тогава защо точно тогава?
Клер сведе поглед към ръцете си.
— Защото си помислих, че най-накрая ми се е предоставила възможност да ти разкажа всичко.
Изчаках я да продължи.
— Тогава защо точно тогава?
— С години не знаех фамилията ти — продължи тя. — Знаех само, че се казваш Итън. Помнех, че майка ти идваше да те взима с червена кола. Знаех, че се преместихте малко след като Нора се разболя. Когато най-накрая сериозно се замислих да те потърся, почти нямах никаква полезна информация.
— С години не знаеше фамилията ми.
— Но в крайна сметка си я научила.
— Седемнайсет години по-късно лицето ти се появи на телефона ми.
Прокарах двете си ръце по дънките.
— И ме хареса.
— Да.
— За да ми кажеш, че Нора е починала. Това ли беше целият ти план?
— Да се срещнем на кафе. Да ти кажа коя съм. Да ти разкажа какво се е случило. И да ти благодаря, че си бил неин приятел.
Погледнах я.
— А после?
Клер се засмя уморено.
— После си поръча още едно кафе. Остана, докато започнаха да вдигат столовете около нас.
— Да ми кажеш коя си.
— Това не отговаря на въпроса защо си ме излъгала, Клер.
— Не.
Добре.
Поне не се опита да се преструва, че отговорът ѝ оправдава всичко.
Облегнах се назад.
— Ако Нора никога не беше съществувала, щеше ли да ме харесаш в Tinder?
— Това не отговаря на въпроса защо си ме излъгала, Клер.
Клер ме гледа няколко секунди.
— Не знам.
Това ме заболя повече, отколкото би ме заболяло някакво по-красиво обяснение.
Тя продължи, преди да успея да кажа нещо.
— Вероятно нямаше да се задържа достатъчно дълго на профила ти, за да разбера кой си.
Отместих поглед.
Това ме заболя повече, отколкото би ме заболяло някакво по-красиво обяснение.
— Но Нора ме накара да отида в онова кафене — призна тя. — Не ме накара да си поръчам второ кафе. Нито да остана, докато започнаха да прибират столовете около нас.
Изправих се.
— Това, което се случи след това, не заличава онова, което се е случило преди него.
— Знам.
— Пак го правиш.
— Извинявай.
— Нора ме накара да отида в онова кафене.
Взех фотографията.
— Постоянно решаваше какво имам право да знам.
Клер не се опита да се защити.
Накрая каза:
— Да.
— Защо?
— Отначало, защото не исках да си помислиш, че използвам Нора, за да се сближа с теб.
— Ти използва Нора, за да се сближиш с мен.
Клер не се опита да отрече думите ми.
— За да се срещна с теб. Да.
— А после?
Клер се загледа в сивия килим.
— После се страхувах, че ще си тръгнеш.
Това беше първият отговор за цялата вечер, който не беше прикрит зад някакво благородно оправдание.
Сгънах снимката веднъж, но веднага я разгънах отново.
— Имам нужда от малко време насаме.
— Страхувах се, че ще си тръгнеш.
Клер се изправи.
— Искаш ли да си тръгна?
Замислих се.
После поклатих глава.
— Остани тук.
Тя кимна.
Излязох навън сам.
И за първи път Клер не тръгна след мен.
— Остани тук.
Но когато стигнах до средата на двора пред библиотеката, още един спомен се върна.
Нора, която трясваше книгата и я затваряше.
Аз, бесен от яд.
И собственият ми детски глас, който казваше:
