Разликата от 20 години ме накара да се поколебая, но само за кратко.
Първата ни среща на кафе продължи почти четири часа.
Тя запомни, че не понасям канела в кафето си.
Аз запомних, че колекционира ужасни магнити за хладилник от всяко място, което посещава.
Разликата от 20 години ме накара да се поколебая.
Още на третата ни среща тя знаеше името на шефа ми, любимата ми пицария и историята за белега на китката ми.
С Клер никога не ми се налагаше да гадая какво има предвид.
Оказа се обаче, че през цялото това време съм гадаел единствено откъде всъщност е започнала нашата история.
С нея никога не ми се налагаше да гадая какво има предвид.
***
— Значи си ме харесала в Tinder заради Нора.
Клер не се опита да избегне въпроса.
„Първоначално — да.“
Оставих снимката върху масичката за кафе.
— Уау.
— Итън, нямах намерение да те въвличам във връзка чрез измама.
— Ти си ме разпознала от детството ми и не си ми казала.
— Знам.
„Нямах намерение да те въвличам във връзка чрез измама.“
— Отишла си на първата ни среща, вече знаейки кой съм.
— Да.
„А аз не знаех абсолютно нищо.“
Тя затвори очи за миг.
— Да. Исках да ти кажа още същия ден.
Вдигнах снимката и посочих надписа, написан с по-новото мастило.
— Написала си това още преди да се срещнем отново.
„Исках да ти кажа още същия ден.“
Погледнах отново датата върху фотографията.
„Щеше ли изобщо някога да ми кажеш? Къде е направена тази снимка?“
— В старата библиотека на улица „Пайн“.
Намръщих се.
— Нали преди години разрушиха всичко вътре?
— Оригиналната детска читалня все още съществува — отвърна тя. — Изградиха новите помещения около нея.
„Нали преди години разрушиха всичко вътре?“
Тогава започнаха да изплуват отделни картини.
Ниски рафтове.
Пуфове за сядане.
Хартиено слънце, окачено накриво на една от плочите на тавана.
Почти усещах миризмата на стария, прашен килим.
После се появи още нещо.
Жълто.
Започнах да си спомням отделни подробности.
Втренчих се във фотографията.
„Очите ѝ бяха зад жълти очила.“
Клер примигна изненадано.
— Какво?
— Очилата на Нора. Бяха жълти.
Клер отново погледна снимката.
— Бяха лилави.
— Не — казах аз. — Бяха жълти.
„Бяха лилави.“
Клер ме гледа няколко секунди.
После се засмя.
„Тя ги беше боядисала.“
— Какво?
— С жълт лак за нокти. Майка ми едва не полудя от яд.
Споменът нахлу в съзнанието ми толкова внезапно, че се наложи да седна.
Момиче, седнало с кръстосани крака, с дебели жълти очила, което държи мека корица твърде близо до лицето си и чете съсредоточено.
Образът се появи в съзнанието ми толкова внезапно.
Не можех да си спомня заглавието на книгата.
Но си спомнях колко много ме дразнеше тя.
— Искаш ли да отидем там? — попита Клер.
Вдигнах поглед към нея.
Тя веднага осъзна какво беше казала.
„Извинявай. Не трябваше да те питам така.“
Настъпи кратко мълчание.
„Искаш ли да отидем там?“
След това опита отново.
— Ако искаш да разбереш откъде е дошла снимката, ще ти разкажа всичко тук. Мога и да ти покажа мястото. А мога просто да си тръгна.
Това беше първото нещо, което каза през цялата вечер, без да създавам усещането, че предварително е решила вместо мен какво трябва да направя.
„Мога да ти покажа мястото. А мога и да си тръгна.“
Грабнах якето си.
„Заведи ме в библиотеката.“
Клер се преоблече и свали зелената рокля, без да каже нито дума повече.
***
Двайсет минути по-късно стояхме под флуоресцентните лампи в библиотечния филиал на улица „Пайн“.
Отделът за възрастни читатели ми изглеждаше напълно непознат.
Но детската читалня беше същата.
Отделът за възрастни читатели ми изглеждаше напълно непознат.
Беше по-малка, отколкото я помнех.
Много по-малка.
Вървях бавно покрай рафтовете, докато стигнах до задния ъгъл.
„Тук преди имаше син килим.“
Клер посочи мястото.
— Точно там.
Сега килимът беше сив.
Седнах на една от малките масички.
Коленете ми едва се побираха под нея.
Сега килимът беше сив.
Клер остана близо до входа.
Огледах се наоколо.
Тогава забелязах щанд с приключенски книги.
И още един спомен се върна.
Нора, която трясваше книгата и я затваряше.
Аз, който я обвиняваше, че е прескочила три страници.
Тя, която ми отвръщаше, че просто съм бавен.
Забелязах щанд с приключенски книги.
Без да искам, се засмях.
Клер не ме попита защо.
— Тя мамеше — казах аз.
„О, и още как!“
— Прескачаше напред в книгата.
— И това го правеше постоянно.
— Ненавиждах го.
— Тя го знаеше.
Погледнах към Клер.
Тя се усмихваше, но всъщност не се усмихваше на мен. Усмивката ѝ беше предназначена за някого, който вече не беше там.
„Ненавиждах го.“
Мразех колко силно ме заболя от това.
— Беше ли болна? — попитах.
Клер погледна към входа, преди да ми отговори.
„Да.“
Ето я и истината.
