— За мен е важно да не се чувствам жалка, Игор — каза тя ясно. — А с теб се чувствам точно така. Ти ме дърпаш надолу. В свят на евтини почивки, намаления в супермаркета и кърпене на чорапи. Аз съм създадена за друго. И ако ти не го разбираш — съжалявам те. Просто не си на моето ниво.
Тя се обърна и излезе от кухнята, оставяйки го сам с изстиналата супа и брошурата, на която щастлива двойка се усмихваше на фона на синьото море. Сега тази снимка изглеждаше като подигравка с живота му.
— Осъзнаваш ли как изглежда това отстрани? — попита тя, без да откъсва поглед от телефона си.
Игор влезе в хола, усещайки се сякаш носи тежък товар на гърба си. Тази ледена жестокост го болеше повече от всякакви крясъци.
— Как изглежда? — попита той, сядайки срещу нея. — Като нормално семейство, което отива на море. Без дългове, без кредити.
— Изглежда като капитулация — отвърна тя и най-накрая го погледна. — Виж. Това е Света. Тя е на Малдивите. Трети път за две години. Бял пясък, прозрачна вода, закуски върху плаващи подноси. А аз какво ще кача? Снимка от санаториум? Това е срам.
— Защо постоянно се сравняваш с тях? — въздъхна Игор.
— Защото аз заслужавам същото! — гласът ѝ стана по-твърд. — Аз не съм по-лоша от нея. Аз съм по-красива, по-млада, грижа се за себе си. Защо трябва да свалям нивото си, защото ти се страхуваш да рискуваш?
Тя хвърли телефона на дивана.
— Почивката не е просто лежане на плажа — започна тя да обяснява. — Това е статус. Това е имидж. Хората гледат и оценяват. Ако отида в твоя санаториум, това ще означава: „Алиса е паднала“. И причината ще си ти.
Игор слушаше и усещаше как реалността му се разпада. Той говореше за време заедно, а тя — за лайкове.
— Няма да взема кредит — повтори той. — Това е безумие.
— Тогава продай колата — спокойно каза тя.
Игор вдигна глава.
— Какво?
— Продай своя „Форд“ — повтори тя. — Стар е така или иначе. Продай го, ще имаме достатъчно за нормална почивка. После ще вземеш нещо по-евтино.
— Искаш да продам колата си… за седмица лукс?
— Това е просто желязо — сви рамене тя. — А емоциите са безценни.
Игор гледаше жена си и усещаше как вътре в него нещо се пречупва. Не рязко, не с гръм — а тихо, бавно, като сух клон, който най-накрая не издържа на тежестта.
— Ти наистина ли мислиш това? — попита той тихо.
— Аз не мисля — аз знам — отвърна Алиса, дори без да го погледне. — Или живееш красиво, или съществуваш. Аз не съм родена да съществувам.
Тя отново взе телефона си и започна да скролва, сякаш разговорът вече беше приключил. Сякаш решението вече беше взето — просто той още не го беше осъзнал.
— Или Малдивите, или никъде — добави тя небрежно. — И ако решиш да отидеш сам в този… санаториум, дори не си помисляй да се връщаш.
Игор усети как тези думи го пронизват, но вече не както преди. Не с болка — а с яснота.
— Значи ми поставяш ултиматум?
— Наречи го както искаш — сви рамене тя. — Аз просто знам какво заслужавам.
В стаята настъпи тишина. Само часовникът на стената отброяваше секундите — сухо, равномерно.
И тогава Игор изведнъж видя всичко ясно. Без оправдания. Без илюзии.
Не онова момиче от миналото.
Не спомените.
А реалността.
Жената пред него не го обичаше. Тя го използваше.
— Добре — каза той спокойно. — Разбрах те.
Алиса дори не реагира. Беше убедена, че той ще отстъпи. Както винаги.
Но този път не стана така.
Игор се обърна и тръгна към спалнята.
Чемоданът издрънча по пода, когато го извади. Звукът беше глух, тежък — като сигнал.
Алиса повдигна вежди.
— Това какво е? Театър? — усмихна се тя студено. — Реши да ме плашиш?
Игор не отговори.
Отвори гардероба и започна да сваля дрехите си. Риза след риза. Джинси. Тениски.
Движенията му бяха спокойни, точни. Без нервност.
— Ти сериозно ли? — гласът ѝ стана по-рязък. — Игор, престани. Това вече не е смешно.
Той продължи да подрежда нещата си.
— Аз говоря с теб! — повиши тон тя.
Той спря за момент, погледна я и каза тихо:
— Чувам те. Просто вече не ми пука.
Тези думи удариха по-силно от всякакъв вик.
— Не ти пука? — повтори тя, като че ли не вярваше.
— Не — отвърна той спокойно. — Не ми пука за лайкове. Не ми пука за това как изглежда животът ни отвън. И най-вече — не ми пука да доказвам нещо на хора, които не ни познават.
Алиса пребледня от гняв.
— Ти си жалък — изсъска тя. — Аз се опитвах да те издигна, а ти…
— Не — прекъсна я той. — Ти се опитваше да ме използваш.
В стаята настъпи тежка пауза.
— Какво каза?
— Чу ме.
Игор затвори чемодана и дръпна ципа. Звукът проряза въздуха като окончателна точка.
— Ако излезеш с този чемодан — прошепна тя, приближавайки се — няма връщане назад.
Той внимателно освободи ръката си от нейната.
— Добре.
И тръгна към изхода.
Алиса замръзна за секунда, сякаш не разбираше какво се случва.
— Ти… сериозно ли си тръгваш? — гласът ѝ вече не звучеше толкова уверен.
Игор не отговори.
