Той взе якето си, спокойно провери ключовете в джоба — същите онези ключове от „Форд“-а, който тя искаше да продаде — и се наведе към пуфика.
Пликът с ваучерите лежеше там, захвърлен като нещо ненужно.
Той го взе.
За миг го задържа в ръката си.
Преди час този плик означаваше надежда.
Сега означаваше свобода.
Игор го пъхна във вътрешния джоб на якето.
— Ти няма да посмееш — каза Алиса вече по-тихо, но в гласа ѝ се усещаше напрежение. — Това е глупост. Ще се върнеш след два часа.
Той я погледна.
За първи път — без страх, без вина, без желание да ѝ угоди.
Просто я погледна.
— Не — каза спокойно. — Няма да се върна.
Тя се усмихна нервно.
— Ще се върнеш. Винаги се връщаш.
— Не и този път.
Тези думи увиснаха тежко във въздуха.
Алиса направи крачка назад, сякаш го виждаше за първи път.
— Игор… не се прави на герой. Къде ще ходиш?
— На море.
— Сам?
— Да.
Тя се изсмя, но смехът прозвуча неестествено.
— Това е смешно. Ти без мен дори не можеш да си избереш хотел.
Игор не отговори.
Той просто отвори входната врата.
От стълбището влезе прохладен въздух, смесен с миризмата на нечия вечеря — проста, истинска, човешка.
За миг той се спря на прага.
Не заради нея.
А заради себе си.
И осъзна нещо важно.
Че не си тръгва от дома.
А се връща към себе си.
— Ако излезеш… — започна Алиса, но не довърши.
Тя вече разбираше.
Този път той няма да се обърне.
Игор направи крачка навън.
Вратата се затвори зад него с тих, сух звук.
Щрак.
Този звук беше краят.
И началото.
Той остана за секунда в тишината на стълбището. После натисна бутона на асансьора.
Някъде долу се чу бучене — кабината се изкачваше.
Игор се усмихна леко.
Пред него беше Геленджик.
Две седмици тишина.
Море.
И най-важното — свобода.
А когато се върне…
Ще смени ключалката.
Но това вече не беше най-важното.
За първи път от години той не мислеше как да угоди на някого.
А как да живее.
Сам.
И това беше най-доброто решение, което беше вземал от много време насам.
