Част първа. Непозната жена в къщата
Надя не се разплака.
Тя не изкрещя, не изтича в стаята и не затръшна вратата. Тя просто стоеше в средата на горната стая, стиснала здраво пръсти и наблюдаваше как непознатата жена уверено подрежда нещата си по рафтовете.
По-късно лелите казаха, че момичето е твърде гордо.
Съседите прошепнали, че Надя е напълно безчувствена и дори не помни собствената си майка.
Но никой не знаеше истината.
Надя просто не знаеше как да плаче пред непознати.
Никой не я е учил на това.
Беше 1939 година.
Останали са гладните тридесетте години, колективизацията и безкрайните премествания от един семеен дом в друг.
Вече се събираха тревожни времена, макар че никой още не разбираше колко ужасни ще бъдат те.
Надя беше на дванадесет години.
Точно толкова, че вече да разберете почти всичко, но все още да не можете да промените нищо.
Почти не помнеше майка си.
В паметта ми останаха само индивидуални усещания: миризмата на мляко, топла ръка на косата ми и тихият глас на някого, който пее приспивната песен.
Може би наистина е била майката.
Или може би баба или леля.
Понякога Надя си мислеше, че сама е измислила тези спомени, защото без тях щеше да е още по-трудно да се живее.
—Е, сега ще имате майка, — каза съседката на Глафира, галейки главата на момичето с тежката си длан. — Agnia е пестелива, сериозна жена. Тя имаше много деца и отгледа четиринадесет души. Няма да те развали, но ще има ред.
Надя кимна.
Възрастните винаги говореха уверено, така че изглеждаше погрешно да се спори с тях.
Агния влезе в къщата веднага като истинска любовница.
Тя бързо прегледа стаите, реши какво да остави, какво да изхвърли и какво да пренареди.
Мебелите скърцаха по дъските на пода.
Стари избледнели завеси долетяха на пода.
На тяхно място Агния окачи нови — бели, с кокетна дантела.
После жената отишла до стената и започнала да снима снимки.
Именно тогава Надя не издържа.
На стената висеше портрет на жена с мил поглед.
Това беше единственото, което остана от майка й.
Единственото доказателство, че тази жена наистина е била някога в живота си.
— Това е… — Надя започна.
Но гласът се счупи.
— Какво? — Агния се обърна, държейки снимка в ръце.
— Нищо.
Портретът отиде до гърдите.
Надя видя капака да се затваря и щракна върху ключалката.
В този момент й се стори, че майка й е изчезнала напълно.
Дори под формата на стара снимка върху пожълтял картон.
До Агния стоеше баща й, Питър.
Той се усмихна.
Надя го погледна и не го позна.
Къде изчезна онзи уморен, мълчалив мъж, който се връщаше от работа, сядаше на масата и гледаше в една точка дълго време?
До новата си съпруга баща му сякаш се е подмладил.
Расп изправи рамене, започна да говори по-силно и да се държи по-уверено.
Непознат човек.
Непозната жена.
И само тя, Надя, остана същото — малко момиченце в тази къща, от което никой не се нуждаеше.
—Ела, ще ти покажа стаята ти, — каза Агния.
Надя потръпна.
—Сега ще живеете с Люба и Полина. Трима от нас се забавляват повече.
Люба беше на единадесет, Полина на седем.
Надя погледна момичетата и веднага осъзна: те не са виновни за нищо.
Те бяха деца точно като нея.
Само майка им беше наблизо.
А майката на Надя сега лежеше в гърдите с нея фотография.
Времето минаваше.
Агния наистина не се оказа зла.
Тя беше просто сурова.
Не привързан, но не и жесток — като студения есенен вятър, от който искате да се скриете, въпреки че няма намерение да причинява вреда.
Агния не открои дъщерите си.
Тя хранеше всички с една и съща — течна зелева супа, каша и това, което успяха да отглеждат или обменят.
Тя обличаше всички в променени дрехи.
Тя изискваше търпение и работа от всички.
—Трябва да свикнете да работите от детството, — каза тя, подавайки на Надя парцал. — Тогава човекът ще бъде полезен. И ако направиш всичко за него, само ще го съсипеш.
Надя миеше подовете, носеше вода, плевеше леглата, почистваше чугуна и помагаше с домакинската работа.
Постепенно тя свикна с идеята, че животът — е работа.
Дълъг.
Тежък.
Почти безкраен.
И тогава започна войната.
Петър отиде на фронта в първите дни.
Надя си спомни как той неловко я прегърна, преди да си тръгне, бързо я целуна на върха на главата й и каза:
— Слушайте Agnia. Тя няма да желае нищо лошо.
Обади се на майка Агния.
Надя усети бучка в гърлото си, но само кимна.
— Добре.
След като съпругът й си тръгна, Агния стана още по-мълчалива.
Вечер тя сядаше до прозореца и държеше писмата на Петър в ръцете си.
Надя понякога виждаше сълзи по бузите си, но не смееше да се приближи.
—Какво защитаваш? попита рязко — Агния и бързо избърса очи. — Няма работа?
Нещата винаги бяха там.
На колхоз.
Вкъщи.
В градината.
