Тази нощ Александър не успя да мигне. Отново и отново пред очите му изплуваха детските лица — заплакани и безкрайно изморени. В един момент той стана, наля си силен чай и погледът му падна върху стария дървен скрин, който не беше отварял, откакто Лилия си беше отишла.
В самото дъно на най-долното чекмеже той намери кутия, превързана с панделка. Развърза възела, а сърцето му пропусна удар. Вътре лежаха писма и квитанции за парични преводи към някакво обществено благотворително учреждение „Барвинок“.
С почерка на Лилия беше внимателно написано: „За програмата за подкрепа на децата“. Сред официалните документи се намери и рисунка, очевидно детска работа.
Две момичета държат жена за ръцете, а отдолу — надпис: „Благодарим ти, мама Лилия, за книжките“.
Той изпусна листа от ръце, отказвайки да повярва на очите си. Лилия. И тези две момичета. Но как е възможно това? Защо нищо не му беше казала?
Продължи да търси и намери скрита снимка. Лилия, щастливо усмихната, стои между две близначки. Едната — къдрава, другата — съвсем слабичка, с непокорен кичур, падащ в очите.
Отзад — грижливо написано: „Ирина и Елина, моите слънчеви лъчи“.
Александър се отпусна на стола, наведе глава в ръце. В гърдите му се разля чувство, подобно на вина, гъсто смесена с болка.
Той разбра всичко. През цялото това време Лилия беше живяла двоен живот. Тя бе споделяла онази топлина, която той самият отдавна беше изгубил.
На сутринта той се обади в градския архив и научи точния адрес на центъра „Барвинок“. След два часа вече пътуваше натам.
Старият седан бучеше, пробивайки си път по тесните улички на бедния квартал. Светът, в който, както се оказа, Лилия често бе идвала, му беше напълно чужд. Олющени фасади на къщи, мирис на евтин хляб и дим, босоноги деца, които играеха край пътя.
Табелата на центъра със скърцане се люлееше на вятъра. „Тук живее любовта“. Александър бутна вратата и влезе…
Вътре го посрещнаха стени, облепени с детски рисунки, и натрапчив мирис на тебешир и гореща супа. Зад масата седеше жена на около петдесет години с кръгли очила.
Тя вдигна уморен поглед:
— При кого идвате? — попита предпазливо.
— Казвам се Александър Ткаченко — произнесе той твърдо. — Аз съм съпругът на Лилия Ткаченко.
Жената застина, очилата ѝ леко се смъкнаха по носа.
— Лилия? Боже мой, най-после дойдохте… Простете ни!
Той се намръщи, нищо не разбирайки.
— Лилия спаси този център — каза тя, а гласът ѝ потрепери. — Когато бяхме на ръба на закриването, тя носеше пари, книги, храна. Децата я наричаха леля Лилия. Най-вече две момичета — Ирина и Елина.
Тези имена го удариха като токов удар. Той се отпусна на стола, усещайки как светът около него помътнява.
— Те… Къде са сега? — попита тревожно.
Жената, представила се като София, сведе поглед.
След смъртта на Лилия момичетата ги изпратиха в приемно семейство. Но те избягаха оттам. Оставили само бележка: „Мама ще ни чуе при лилиите“.
Александър затвори очи, осъзнавайки смисъла. „При лилиите. На гробището.“ Всичко съвпадаше едно към едно.
— Има още нещо — добави София, изваждайки папка. — Бащата на момичетата. Михаил Гончар. Познато ли ви е това име?
Александър рязко побледня.
— Да. Някога беше мой шофьор. Уволних го преди десет години заради бой на строежа. Оттогава по слухове окончателно се е пропил и пропаднал.
— Лилия знаеше за това — тихо, почти шепнешком, каза София. — Но не ви обвиняваше. Казваше, че никой не се ражда лош, просто някои хора губят своя път.
Той стисна юмруци. Горещи сълзи пареха очите му.
— Опитвала си се да поправиш моите грешки…
Когато излизаше от центъра, навън валеше дъжд. Капките падаха върху папката със снимката на момичетата, която той притискаше към гърдите си. Лицата им – мокри и сияещи на снимката – сякаш гледаха право в него.
Александър прошепна, подлагайки длан под студените струи дъжд:
— Не бягайте повече, милички. Татко идва за вас.
Дъждът се усилваше с всяка минута. Вятърът яростно блъскаше по предното стъкло, докато старият автомобил пълзеше по тесните улички на квартала. Фаровете осветяваха редици олющени къщи, отразявайки се в дълбоките локви.
На седалката до него лежеше разтворената папка от приюта — снимките на Ирина и Елина, писма, бележки на Лилия. Лицата им, топли като усмивката ѝ, сякаш гледаха направо в душата му.
Александър спря колата пред малка пекарна, където гореше слаба светлина. Влезе вътре. Мирисът на прясно изпечен хляб и влага се смесваше с аромата на силен чай.
— Извинете — обърна се той към стопанката, жена с румени бузи. — Не сте ли виждали две момичета? На около осем години. Едната къдрава, другата много слабичка.
Жената се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Може би тези, които вчера седяха на стъпалата отсреща? Исках да им дам хлебче, но избягаха. Горкичките…
Александър ѝ поблагодари и отново излезе под дъжда. Улиците бяха напълно празни, уличните лампи трептяха като догарящи свещи. Във всяка сянка му се привиждаха техните малки силуети.
