Вървеше по калната настилка, усещайки как мокрите дрехи се лепят за гърба му. Но не можеше да си позволи да спре.
На една от олющените къщи забеляза табелка: „Мотел Старата река“. Сърцето му трепна. Именно това име видя в старите квитанции, които беше намерил в скрина.
Той се приближи към сградата. Навсякъде — влага. Олющени стени…
През мръсния прозорец се процеждаше слаб електрически светлик. Вътре миришеше на керосин и застояла плесен. Зад тезгяха стоеше прегърбен хазяин под пожълтяла лампа.
— Не сте ли виждали две момичета? — попита Александър. — Малки, много приличат една на друга.
Мъжът равнодушно сви рамене:
— Тук много народ минава. Преди седмица две дребосъчки се криеха от дъжда под навеса. Сутринта си тръгнаха.
Александър тежко въздъхна. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато погледът му се спря на табло до входа.
Сред стари обяви висеше детска рисунка. Две момичета държат в ръце лилии. Отдолу — надпис с обикновен молив: „Мамо. Ние още сме тук“.
Той прокара пръсти по грапавата хартия, а капка дъжд, просмукала се от тавана, се разля върху надписа. Сърцето го болеше, но сега знаеше със сигурност: върви по правилната следа.
Когато се върна у дома, дълго стоя в подножието на стълбите, гледайки нагоре, към вратата на стаята, където почиваха вещите на Лилия. Три години не се беше осмелявал да ги докосне. Но тази нощ се изкачи.
В стаята миришеше на изсъхнали лилии и на нейните парфюми, от които му се зави свят. На масата лежаха огледало, перо, малък бележник. Александър с треперещи ръце го отвори.
На първата страница с красивия почерк на Лилия беше написано: „Да обичаш — значи да строиш наново“.
По-нататък — запис от 12 април:
„Срещнах две момичета при стария понтон. Баща им е пиян, домът им — разбит. Бяха уплашени, но се усмихнаха, когато им показах котето.
Искам да разкажа на Александър, но той е твърде зает. Няма да разбере, че любовта може да се дели и въпреки това да не намалява“.
Следващите редове бяха неравни, сякаш писани в бързина:
„Откарах ги в центъра „Барвинок“. Учaт се да четат. Елина мечтае да рисува. Ирина – да стане учителка. Когато ги гледам, виждам това, което не съм дала на света. Майчинство.“
На следващата страница истината се откри напълно:
„Те са деца на Михаил, бившия работник на Александър. Той сгреши. Но не вярвам, че е лош човек. Искам да поправя това — за нас двамата.“
Александър застина. Михаил. Същият, когото беше уволннил без много размисъл преди десет години. Тогава му се струваше дреболия.
А сега разбираше: заради неговото решение е рухнало нечие семейство. Лилия се е опитвала да спаси отломките на чужд живот. И го е направила тайно.
Той седя така до разсъмване, четейки нейните думи, поглъщайки всеки ред като собствено покаяние.
На сутринта извади от книгата стар плик. Адрес. Район Нежин. Улица Речна, дом 18, стая 8.
Сърцето му заблъска лудо. Той хвана телефона и се обади на София:
— Този адрес още ли съществува?
— Да — отговори тя след пауза. — Това беше последното убежище на момичетата.
След час Александър вече пътуваше натам. Сняг, смесен с дъжд, се лепеше по предното стъкло. Улицата беше тясна и неравна. Старите къщи стояха плътно една до друга.
Пред дом номер 18 той спря колата. От балкона висеше някакъв парцал. На стъпалата личаха следи от малки обувки.
Той се изкачи по скърцащите стъпала и почука. Тишина. После се чу лек шумол. Вратата леко се открехна и се показа измърсено детско лице.
Елина. Косата ѝ беше слепната от влага, очите – предпазливи.
— Кой сте вие? — попита тихо.
Александър коленичи, за да бъде на нивото на погледа ѝ.
— Казвам се Александър. Аз съм съпругът на мама Лилия.
Отвътре се чу по-зрял глас:
— Лъжеш. Мама не е говорила за теб.
Вратата се отвори по-широко. Ирина. Същата къдрава, сериозна, с поглед на човек, преживял твърде много за крехките си години. Тя закри сестра си с тялото си.
— На никого не вярваме.
Александър поклати глава:
— Не искам да ви взема насила. Искам да ви разкажа за нея. За вашата мама.
Елина прошепна:
— Мама каза, че ако се изгубим, ще дойде човек с добро сърце.
Александър едва удържа напиращите сълзи.
— Може би аз трябва да стана този човек.
Той извади от джоба си кърпичката на Лилия, с бродирано синьо по края:
— Изпуснахте я на гроба.
Елина взе кърпичката, притисна я до гърдите си и се разплака. Ирина се извърна, но раменете ѝ трепереха.
— Не искам да заменям вашата мама — каза тихо Александър. — Искам да изпълня нейните обещания. Ще имате дом. Там растат лилии. Същите, които тя обичаше.
Момичетата мълчаха, после Ирина кимна:
— Ще дойдем. Но само ако ни покажеш къде растат тези лилии.
Александър се усмихна за пръв път от много години:
— Обещавам.
Тримата излязоха в сивото утро, в което дъждът вече преминаваше в лек сняг. Зад тях остана врата с избледнял надпис „Стая номер 8“. Вятърът подрусваше залепен на стената лист с детска рисунка.
