В очите му се появи искра. Може би причината е била водката. Или може би думите ми.
— И така, вие ли сте нашият специалист по пожарно осветление? — попита той. — Може би можете да споделите опита си? Как да накараме искрите да летят, без стаята да се напълни с дим?
Смях се толкова силно, че леглото под мен потръпна.
Този хилав човек реши да подкрепи играта ми и неочаквано ми хареса.
Алкохолът постепенно си свърши работата. Разговорът ни стана по-смел, а въздухът в задушната стая сякаш се стопли.
Напълних чашите отново, усещайки как старата Галина —, същата, която някога караше младите момчета да забравят собствените си имена с един поглед, се събуждаше вътре.
—Тайната е много проста, Павел, — Започнах, понижавайки гласа си, сякаш щях да разкрия държавна тайна. — Трябва да разберете къде да духате, за да прехвърчат искри. И не се страхувайте да се изгорите малко сами. Ти си млад, горещ мъж, и седиш тук до мен, стар заядлив, и се оплакваш от съдбата. Въпреки че можех…
Умишлено замлъкнах, оставяйки недовършената фраза да виси във въздуха като дим над огън.
Павел се наведе малко по-близо.
Подуших одеколона му — евтин, но неочаквано топъл и приятен.
— Може ли какво? — попита той.
В гласа му се появи лека дрезгавост, сякаш самият той беше изненадан от собствения си въпрос.
—Можех да обърна целия свят с главата надолу, — Отговорих с усмивка и се облегнах на възглавницата. — Но първо, нека пийнем още едно. Нощта е дълга, а шофьорът на влекача изглежда е решил, че можем да изчакаме.
Пак сме луди.
Имаше странно чувство между нас — смесица от напрежение, очакване и опасно любопитство.
Водката продължи да се налива, разговорът стана по-откровен и дори мотел със слаба крушка, опърпани стени и скърцащи легла вече не изглеждаше толкова отвратителен.
Прекрасно разбрах: ако Ирина беше разбрала за какво говорим тук, щеше да удуши първо мен, а после и собствения си съпруг.
Но по дяволите, бях на петдесет и шест и все още можех да накарам един мъж да ме гледа като нещо различно от възрастен роднина.
—Кажи ми честно, Галина Ивановна, — Павел каза, когато бутилката беше около половината празна. — В младостта си вероятно сте подлудили всички мъже във вашето село?
Ухилих се, без да откъсвам очи от него.
—Какво мислиш? И сега, между другото, далеч не съм изведен от експлоатация продукт.
Той се засмя, но смехът се оказа някак нервен.
И тогава разбрах, че тази нощ ще е много по-интересна, отколкото си мислехме, когато се регистрирахме.
Дъждът барабанеше по стъклото, леглото скърцаше от всяко движение и ние си бъбрихме като двама заговорници, които временно бяха забравили кои сме един за друг.
Нощта набра скорост като стар камион, търкалящ се по стръмен склон.
Капките удрят металния перваз на прозореца с такава сила, сякаш пиян акордеонист свири пред прозореца на селска сватба.
Седнах на леглото си и вече не чувствах свекърва, а героинята на старата кино —a жена, която пуши тънки цигари, носи ярко червило и разбива сърцата с едно движение на веждите си.
Павел, размразен от водката, която изпи, се протегна на леглото си и ме наблюдаваше с някакъв нов, подозрително жив интерес.
— Ех, Паша, — казах, въртях празна чаша в пръстите си. — Имаше моменти, когато прекарвах такива нощи не в жалки мотели, а на много по-забавни места. Младост — горещо време. Момчетата кръжаха наблизо, като комари над топло блато. Едно гадже дори караше мотоциклет под прозорците ми и извика: «Галя, излез!» Вероятно е смятал, че по този начин ще спечели сърцето ми.
Павел се ухили и се изправи на лакът.
На слабата светлина на лампата стърнището му изглеждаше почти гангстерско, а очите му блестяха развълнувани.
—Бяхте ли наистина такава фатална жена? — попита той. — И винаги съм смятал, че готвите само борш и се грижите за градината.
— Борш, Паша, е нужен за душата, — отговорих и намигнах, така че той почти изпусна чашата. — И за тялото винаги имах други рецепти. Понякога тичах на танц вечерта, а в близост до клуба вече имаше цяла опашка от господа. Единият идва с маргаритки, другият носи бутилка евтино вино. Веднъж дори танцувах с бригадира на държавната ферма. Мъжът бил женен, сериозен, с мустаци като на Будьони.
Пол отметна глава назад и се засмя.
неволно забелязах как вратът му беше напрегнат — силен, млад.
Не като покойния ми Алексей, който през последните години от живота си приличаше повече на голяма възглавница за диван.
Водката, която изпих, най-накрая разхлаби езика ми и аз се втурнах, сякаш отново се състезавах със същия мотоциклет от младостта си.
—Защо куцаш, Павел? — продължих, наливайки нова порция. — Млад, здрав, кръвта е гореща, а ти седиш с вид на уморен пенсионер и се оплакваш, че жена ти не те забелязва. Къде е мъжествената ти смелост? Наистина ли се страхуваш да рискуваш?
Замръзна с напълнена чаша в ръка.
Погледна ме така, сякаш съм предложил да открадна целия мотел и веднага да го занеса на морето.
