Тогава на устните му се появи бавна, леко изкривена, но изненадващо очарователна усмивка.
—Предизвикваш ли ме сега, Галина Ивановна? — попита той.
В гласа му отново се появи дрезгав глас, способен да накара сърцето на всяка жена над петдесет години да пропусне удар.
—I може да не е толкова отчаян, колкото вашите мотоциклетисти, но аз също съм способен на нещо.
— Така че ме изненадайте, — подразних се.
Облегнах се на възглавницата и кръстосах краката си, така че ръбът на роклята леко да се повдигне. Само малко — не е достатъчно, за да изглежда неприлично, но достатъчно, за да го забележи Павел.
—Иначе ми казваш какъв скучен семеен живот имаш, но дори не смееш да направиш и крачка сам.
Павел допи водката си с една глътка, трепна и изведнъж се изправи.
Стаята беше малка, почти като складово помещение, така че след няколко крачки той вече стоеше до мен.
Въздухът между нас изведнъж стана гъст и вискозен, като гореща меласа.
—Ами, паша? — казах, гледайки нагоре към него.
Сърцето ми биеше някъде близо до гърлото, но нямаше да издам вълнението си.
—Ти стоиш като паметник, въпреки че преди минута говори за възможностите си. Какво се е случило? Глътна езика си?
Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не изплаши дивата котка, и внимателно ме хвана за китката.
Пръстите му се оказаха топли и малко груби.
Това докосване ме накара да настръхна. Почти успях да се смея като шестнадесетгодишно момиче.
— «Не се страхувам, Галина Ивановна», каза той тихо.
В гласа му вече нямаше същата уверена дрезгавост. Само странно, почти момчешко объркване.
—Просто никога не съм мислил, че собствената ми свекърва ще започне да ме тласка да постигам подвизи.
—Значи вече си направил първия, — отговорих, стискайки дланта му. — Направих крачка. Сега седни до мен и спри да трепериш като трепетликово листо. Няма да те изям.
Павел потъна до ръба на леглото ми.
Изворите под нас стенеха жално, сякаш изразяваха мнението на целия мотел за случващото се.
Миришеше на водка, мъжка пот и нещо горчиво, непознато, карайки главата ми да се върти повече от алкохол.
Изведнъж осъзнах, че седим почти близо.
В гърдите ми се изля забравена палава топлина, която, както ми се струваше, отдавна беше изчезнала заедно с младостта и покойния ми съпруг.
—Ами ако не бяхме роднини? — изведнъж попита Павел.
Погледна към стената, но дишането му стана забележимо по-бързо.
—Да кажем, че сме се срещнали някъде в младостта си. На същите тези танци в клуба.
засмях се и хвърлих глава назад.
Коса, разпръсната по възглавницата.
В този момент наистина се чувствах като кралицата на топката — дори в мръсен мотел, до мъжа, който беше съпруг на дъщеря ми.
— Ех, Павел. Ако се бяхме срещнали на танците тогава, щях да ти обърна главата за няколко минути. Тичаше след мен като онзи човек на мотоциклет и носеше букети крайпътни маргаритки. Дори не бихте забелязали, че съм по-възрастен. Бих те завъртял толкова много, че да забравиш и възрастта си, и собственото си име.
Той се обърна към мен.
В очите му се отразяваше слаба електрическа крушка — две малки жълти светлини.
Между лицата ни нямаше нищо повече от длан.
И изведнъж си помислих, че ако не беше Ирина, ако не бяха семейните ни връзки, можех да си позволя това, което наистина исках.
И исках разтърсване.
Исках отново да се почувствам жена, а не просто майка, свекърва и евентуална бъдеща баба.
Исках този висок мъж с уморени очи да ме гледа така, както мъжете гледат привлекателните жени, а не старите мебели.
—Защо ме гледаш така, Паша? — попитах.
Гласът ми също стана дрезгав.
— Искаш ли да продължа историята?
Мигна, сякаш току-що се беше събудил.
Дланта му се плъзна бавно през рамото ми.
Докосването беше почти безтегловно, но сякаш електрическа искра минаваше по цялото ми тяло.
Затворих очи за миг и издишах дълбоко.
— Галина Ивановна… — Павел започна.
Сложих пръст на устните му.
— Тишина. Няма нужда да казваш нищо. Вече разбирам какво си мислиш. Далеч не си първият мъж, който ме гледа с такъв поглед.
В този момент пред прозореца се чу силен удар.
Може би клонът се блъскаше по стъклото. Или може би нашият «Volga» реши да ни напомни за съществуването му.
И двамата потръпнахме и рязко се отдалечихме един от друг, като заговорници, които чуха приближаващи стъпки.
Засмях се, усещайки как напрежението постепенно изчезва, и ударих с длан по Павел по коляното.
—Това е цялата ти смелост! Бях уплашен от обикновен клон. И говореше за мъжката доблест. Да си лягаме по-добре. Утре ще пристигне влекач, Ирина ще се появи с оплакванията си, отново ще има несолена супа — и животът ще се върне към нормалното.
Павел ме погледна и с облекчение, и с леко разочарование.
После кимна и се върна в леглото си.
Изключих лампата.
В стаята цареше мрак. Само бледа лунна светлина осветяваше потоците дъжд извън прозореца.
—Лека нощ, Галина Ивановна, — каза той от тъмнината.
