Свекървата каза: «Не ме съжалявай»
Онази нощ, зет ми и аз бяхме заседнали в евтин крайпътен мотел между малък град и града. Вятърът виеше извън прозореца, напомняйки на гладно съседско куче, което собствениците забравиха да пуснат у дома, а старият ни «Volga» застоя точно на магистралата, сякаш напълно уморен от безкрайни пътувания. Тегличът обеща да стигне до нас едва до зори. Мотелът миришеше на мухъл, сурово дърво и несбъднати мечти на други хора. Пружините на леглото скърцаха жално с всяко движение, сякаш щяха да се сгромолясат.
Казвам се Галина Ивановна, на петдесет и шест съм. Никога не съм се смятал за фатална красавица, но все още не възнамерявах да се запиша като възрастна жена. Все още мога да дам преднина на младите жени.
Павел — зет ми седеше отсреща. Висок, слаб мъж с уморен поглед и тъмни стърнища, заради които приличаше на героя от някакъв криминален филм от деветдесетте.
Връщахме се от селото от сестра ми Валентина. Тя все още печеше пайове с размерите на капака на голяма тенджера и почерпи всеки гост с домашна лунна светлина, напоена с билки, според мистериозна рецепта на «dudfather».
Дъщеря ми Ирина остана в града. Както обикновено, тя си намери спешна работа, която се оказа по-важна от семейна среща.
Така с Павел се озовахме заедно в хотелска стая с две тесни легла и чаршафи, които, съдейки по външния им вид, все още помнеха времената на тотален недостиг.
—Е, Паша? — Казах, изваждайки бутилка пшенична водка от чантата си за пътуване, благоразумно грабната от вкъщи. — Няма да седим тук като два пъна насред блато. Да загреем поне малко, докато чакаме този нещастен влекач.
Павел се ухили. В очите му можеше да се разчете обичайната умора на мъж, който живееше с Ирина от много години.
Беше само на трийсет и две, но на моменти изглеждаше така, сякаш цяло десетилетие носи на раменете си трудния й характер.
Изсипах водката в пластмасови чаши — нямаше нищо по-прилично в стаята.
Дрънкахме чаши толкова силно, че вероятно събудихме хлебарките, които се криеха някъде под тапета.
—За какво ще пием, Галина Ивановна? попита — Павел, бавно поглъщайки първата порция, сякаш в чаша имаше скъпо отлежало уиски.
—Така че животът ни да не се разпада толкова често, колкото този проклет «Volga», — отговорих и съборих стъклото.
Гърлото ми изгоря, но след секунда по цялото ми тяло се разнесе приятна топлина. Изведнъж се почувствах двадесет години по-млад.
—В противен случай, Паша, ти си още млад мъж и въздишаш като старец «Moskvich» на стръмно изкачване.
Той се засмя силно и се облегна на стола си.
Столът му отговори с дълго скърцане, сякаш и той бе решил да се оплаче от тежката си съдба.
—Говориш ли за Ира сега? — Павел попита. — Тя наистина ще ме изпрати в гаража скоро. Всяка вечер има ново оплакване: или супата не е достатъчно солена, или обувките са на грешното място, или дишам твърде силно.
Смърках и отново напълних чашите.
Разговорът протече бързо, като поток след пролетен порой.
Първо обсъдихме Валентина, която се опита да ни даде лунна светлина от трилитров буркан с избледнял надпис «Compote, деветнадесет седемдесет и пет».
След това тихо се преместиха в собствения си живот.
Водката разхлаби езиците си и скоро си говорехме като стари приятели, които случайно се намираха в едно купе на влак на дълги разстояния.
— Слушай, Паша, — казах, гледайки го над пластмасова чаша. — Какво става с теб и Ирина? Ти си забележим мъж, млад, здрав. И винаги се разхожда с такова лице, сякаш е глътнала цял кисел лимон. Не се ли топлите един друг, или какво?
Павел се поколеба.
Бавно завъртя чашата в пръстите си, сякаш се надяваше да намери готов отговор в дъното.
— Не знам, Галина Ивановна. Понякога ми се струва, че с нея приличаме на две голи жици. Само вместо искра постоянно възниква късо съединение. Опитвам се, но Ира не харесва всичко. Сама познаваш характера й.
Разбрах отлично за какво говори.
Ирина наистина израсна упорита. Всичко за баща й: ако реши нещо, беше невъзможно да я убеди.
Пол очевидно беше уморен от безкрайното недоволство на жена си.
Наведох се напред, усещайки как пиенето размеква света около мен, и реших да го подразня малко.
— Опитахте ли да го разклатите правилно? Понякога жената трябва да бъде запалена като влажни дърва за огрев в студена вана. Иначе само ще пушат. Може би твоята Ирина просто отдавна се е охладила?
Павел се задави и изкашля.
Той ме гледаше с изненада, в която объркването и искреният интерес бяха смесени.
—Сега сериозно ли, Галина Ивановна? — той най-накрая проговори, избърсвайки устата си с ръкава си. — Говорим за дъщеря ви.
—Разбира се, за нея, — Смях се. — Независимо дали ми е дъщеря или не, знам много добре от какво има нужда. Аз съм на петдесет и шест, Паша. Разбирам мъжете по-добре, отколкото някои мъже разбират себе си. Мислиш ли, че Ира се нуждае само от букети и вечери на свещи? Липсва й истински огън.
Погледна ме внимателно, леко присви очи.
