Обикновено всичко там беше подредено с почти болезнена прецизност: дантелена покривчица, захарница, малка вазичка със сушени гевречета. Но явно покрай бързането преди заминаването Мария Семьоновна за пръв път беше нарушила безупречния си ред.
На самия край на масата лежеше дебела ученическа тетрадка с тъмна изкуствена кожена подвързия. Беше отворена. До нея се търкаляше химикалка без капачка, сякаш собственичката беше записвала нещо до последната минута преди да излезе и не беше успяла да прибере нищо.
Не съм от хората, които се ровят в чужди документи. Чуждите писма, дневници и лични бележки винаги са били неприкосновена територия за мен. Но погледът ми сам улови едно познато име. Моето име. Стоеше най-отгоре на страницата, изписано с големи, широки букви като заглавие.
Знам, че любопитството невинаги води до добро. Но в онзи миг вече не беше просто любопитство. Беше усещане, че нещо не е наред, някакъв вътрешен сигнал за опасност. Когато видиш собственото си име в чужда, широко отворена тетрадка, е почти невъзможно да се обърнеш и да си тръгнеш, без да разбереш защо е написано там. Приближих се още една крачка и…
Само след секунда ми се прииска никога да не бях научавала буквите.
Това не беше тетрадка с рецепти или списък с лекарства, както първоначално си помислих. Беше личен дневник. Но не такъв, в който възрастен човек пази спомени от младостта си, записва семейни дати или размишлява за живота си. Пред мен лежеше нещо съвсем различно — истински черен списък.
И най-отгоре в списъка стоеше моето име.
„Ленка от десети апартамент. Двадесет и осем години. Най-големият ѝ недостатък — въобразила си е, че е нещо повече от другите. Все се усмихва и това ме дразни. Получила повишение? Едва ли е случайно — сигурно шефът ѝ има интерес към нея. Пита ме за приятеля си, уж търси съвет, а всъщност иска да се похвали. Тогава нарочно ѝ казах да не избързва. Нека сега сама се измъчва от съмнения. Радва се, глупачката, че от мен няма тайни, а аз знам всичко за нея. И за неуспешната операция, и за скандала на предишната работа. Сама дойде и ми разказа всичко, като на изповед. Всичко съм запомнила. Един ден ще ми бъде полезно.“
Имах чувството, че някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Разлистих няколко страници назад. Записките бяха водени почти цяла година. И всяко следващо изречение болеше повече от предишното.
Ето я случката, когато се оплаквах от началничката си, Людмила Петровна. В тетрадката беше написано:
„Ленка не понася своята Петровна. Нарече я бездарна стара вещица. Ще го запомня. Ако някой ден Ленка престане да ми помага или спре да полива цветята, лично ще разкажа всичко на Петровна. Засега нека си мисли, че ѝ съчувствам. Старите хора забелязват всичко, миличка.“
После попаднах на деня, когато седях в кухнята ѝ след поредната болезнена раздяла и едва сдържах сълзите си. За това беше написано:
„Истеричка. Вместо да търси мъж, трябва да потърси лекар. Жал ли ми е за нея? Никак. Навремето жени като нея ги наричаха с далеч не прилични думи. Нека страда. Бог вижда всичко. Наказал я е заради гордостта ѝ.“
Но най-ужасното ме чакаше на последната страница, точно преди заминаването ѝ. Записът беше направен едва вчера.
„Заминавам за две седмици. Оставих ключовете на момичето от десети. После ще проверя дали е ровила из шкафовете. Ако нещо липсва — едно заявление в полицията се пише за минути. Лесна работа. Ако пък нищо не вземе, ще видим какво следва. У тях още не съм ходила, а трябва да намеря повод. Казах ѝ, че ръката ѝ била лека. Ха! Дори не подозира, че още преди половин година предусещах как сватбата ѝ с онзи плешивия ще пропадне. Всеки ден палех свещ, за да се случи точно това. После дойде разплакана и ме питаше: „Мария Семьоновна, защо ме напусна?“ Колко е наивна. Няма да има нито съпруг, нито деца, нито спокоен дом. Ще остане само кариерата. А хората, които живеят единствено за работата си, винаги остаряват сами. Няма кой да им подаде чаша вода. Тогава ще видим кой на кого ще полива цветята.“
Бавно затворих тетрадката. Пръстите ми трепереха толкова силно, че едва задържах корицата. В кухнята часовникът продължаваше равномерно да отброява секундите, в аквариума мързеливо се издигаха въздушни мехурчета, а теменужките, които току-що бях поляла, изглеждаха свежи, зелени и изпълнени с живот.
Тя е на седемдесет и пет години. Утре може и да я няма. По всички човешки правила би трябвало да изпитвам съжаление. Но не изпитвах нищо подобно. Вътре в мен се разливаше само студена, почти звънтяща празнота. Не беше гняв. Не беше дори обида. Беше ясно и болезнено осъзнаване, че сама съм допуснала в живота си човек, изпълнен със злоба и завист, който се е хранил с моите сълзи, слабости и доверие.
Излязох от апартамента, заключих внимателно вратата и още същата вечер пуснах ключовете в пощенската ѝ кутия. Просто ги пъхнах през процепа, без бележка и без нито една дума.
