След две седмици Мария Семьоновна се върна. Беше почерняла от слънцето, усмихната, а в ръката си носеше мрежичка с мандарини. Видя ме в асансьора и веднага се разля в познатата престорено сладка усмивка.
— Ленче, слънчице! Донесох ти малък подарък! Благодаря ти, че се погрижи за цветята. Виж колко са свежи — личи си, че си ги поливала с желание.
Погледнах я спокойно. Стегнатият кок от побелели коси, кафявите старчески петна по ръцете, онзи добре познат сладникав мирис на корвалол — всичко беше същото. Само аз вече не бях същата.
Не казах нито дума. Не я поздравих. Просто натиснах бутона за моя етаж, излязох от асансьора и си тръгнах, без дори да се обърна назад.
Тя ме повика веднъж. После втори път. След това трети. Гласът ѝ ставаше все по-тих и все по-учуден.
— Лена? Какво става? Да не си ми сърдита? — в гласа ѝ звучеше престорено недоумение. Но аз вече знаех какво вероятно щеше да напише в дневника си:
„Мълчи. Значи има вина. Сигурно е направила нещо, докато ме нямаше.“
Оттогава не я поздравявам. Ако се засечем на стълбището, просто минавам покрай нея. Нека ме смята за неблагодарна. Нека вярва, че съм се възгордяла. Нека изпише още стотици страници с упреци и проклятия. Това вече няма никакво значение за мен.
Старостта сама по себе си не прави човека по-мъдър. Тя само изважда наяве онова, което винаги е носил в себе си. Добрият човек с годините става още по-мек и човечен, а злият и завистливият просто престава да прикрива истинската си същност.
И колкото и странно да звучи, аз съм благодарна на онази тетрадка. Тя ми върна най-важните ключове — не тези за чуждия апартамент, а ключовете към собствения ми живот, който за малко не бях поверила на една чужда и мрачна душа.
