— Ела при мен, тигре мой… — гласът на Жана се разля лениво, сладникав до отвращение. — Защо се дърпаш? Твоята кокошчица вътре забавлява гостите. Тя и без това никога не вижда по-далеч от собствения си нос.
Някой на масата рязко си пое въздух. Май беше най-добрата ми приятелка Лена.
Марина, дъщеря ми, която седеше до съпруга си, пребледня за секунди. Лицето ѝ заприлича на восъчна маска.
— Ах, Жанче… — ниският глас на Виталий прозвуча приглушено, но всяка дума падаше в стаята като тежък камък. — Толкова съм уморен… Нямаш представа. От киселата ѝ физиономия, от вечното пестене. А ти… ти си истински огън. Темперамент, страст! Не като моята изсъхнала риба.
Стоях, вкопчила пръсти в облегалката на стола толкова силно, че вече не усещах гладката дървесина под тях. Нямаше болка. Нямаше и обида.
Имаше само едно студено и пределно ясно осъзнаване.
Представлението, което играех вече тридесет години, най-сетне беше приключило.
Гостите сякаш се страхуваха дори да помръднат. Всички стояха неподвижни, като приковани към столовете си. Случващото се беше толкова унизително и толкова нереално, че никой не смееше да прекъсне този кошмарен спектакъл.
— Кога най-сетне ще избягаме до санаториума? — продължи Виталий, явно притискайки Жана към себе си. — На жена ми казах, че заминавам в командировка за две седмици. Уж да настройвам оборудване в един завод. Повярва ми, горката. Даже сама започна да ми стяга куфара.
Сергей, нашият зет, стискаше ръба на масата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Челюстта му потрепваше, а погледът му прескачаше от прозореца към разплаканата му съпруга.
— Командировка? — разсмя се Жана с отвратително клокочещ смях. — Само гледай да вземеш достатъчно пари. Твоята Галя трепери за всяка стотинка. За сватбата на децата се стискаше, а сигурно крие спестявания под дюшека.
— Ще изтегля всичко от картата ѝ! — самодоволно изсумтя Виталий. — Знам къде си е записала ПИН кода — в синьото тефтерче. Забравя всичко напоследък. Ще изпразня сметката, а после ще кажем, че измамници са откраднали парите или банката ги е блокирала. Тя така или иначе нищо не разбира от тези приложения.
Бавно огледах хората около масата.
Петър Иванович се беше втренчил в полилея, сякаш внезапно беше открил нещо изключително интересно там горе. Леля Нина тихичко се кръстеше под масата.
Марина положи ръце върху коленете си. Гривната ѝ леко удари ръба на чинията и този звън прозвуча почти като изстрел.
— А какво ще правим с апартамента? — нетърпеливо попита Жана. — Нали обеща да го уредиш? На Сергей и Марина вече им е тясно в двустайното жилище.
— Ще прехвърля вилата фиктивно на твое име, спокойно — засмя се Виталий. — На Галя ще кажа, че сме я продали, за да покрием дългове след една измислена катастрофа. Тя ще преглътне всичко. Свикнала е да търпи. Гръбнакът ѝ е мек — огъва се накъдето поискам.
„Да търпи.“
Думата увисна във въздуха като отровен дим.
Погледнах ръцете си.
Бяха напълно спокойни.
Не трепереха.
Търпях, когато ме забрави в родилния дом.
Търпях безкрайните му „служебни съвещания“, след които винаги миришеше на евтин коняк.
Търпях подигравките, че печеля малко, докато именно аз издържах дома, отглеждах децата и носех целия товар на ежедневието.
Аз бях основата.
Носещата стена, върху която се крепеше тази прогнила конструкция, наречена семейство.
Но и най-здравите основи един ден се пропукват.
А днес беше денят, в който цялата тази фалшива постройка щеше да рухне.
От лоджията започнаха да се чуват влажни, неприятни звуци от целувки.
— Гнус! — каза високо Марина в настъпилата тишина.
Тя се изправи.
Сълзите се стичаха по лицето ѝ, размазвайки спиралата, но очите ѝ бяха твърди, почти непознати.
В тях гореше онзи женски гняв, който се ражда, когато някой нарани най-болното място.
— Мамо… — прошепна тя и пристъпи към мен.
Вдигнах длан, за да я спра.
Не.
Сега думите само щяха да развалят този миг.
На лоджията се чу раздвижване. Вероятно есенният студ беше проникнал под тънката рокля на Жана или пък страстта им вече започваше да угасва.
Дръжката на балконската врата се разклати.
Веднъж.
После още веднъж.
Но вратата не помръдна.
— А? — чу се обърканият глас на Виталий. — Гале! Отвори! Май се е заклещила!
Той дръпна по-силно, после блъсна с рамо.
Пластмасата жално изскърца, но ключалката остана заключена.
Виталий долепи лице до стъклото, сплеска носа си и погледна навътре.
И точно тогава видя гледката, която приличаше на финалната сцена от стара трагедия.
Петнадесет души седяха в пълно мълчание и гледаха право към него.
Никой не ядеше.
Никой не се усмихваше.
Това беше погледът на съд, който вече беше произнесъл присъдата си.
Без право на обжалване.
Сергей гледаше майка си с такава болка и погнуса, че за миг дори ми стана жал за него.
Марина не откъсваше очи от баща си.
А аз спокойно седях начело на масата и бавно разбърквах захарта в отдавна изстиналия си чай.
