Без дори да го погледна.
Виталий застина.
Очите му се разшириха.
Най-сетне осъзна.
Те не само го виждаха.
Бяха чули абсолютно всичко.
Жана, все още без да разбира какво се случва, надникна зад рамото му.
Щом срещна погледа на сина си, сякаш остаря с десет години за един миг.
Бавно се свлече по стената, опитвайки се да се скрие зад голямата саксия с фикуса.
Виталий отчаяно започна да блъска по стъклото.
— Галя! Галче! Това беше шега! Репетирахме сценка за юбилея! Просто номер! Отвори веднага!
Изправих се и се приближих.
Но не към вратата.
Отидох до малкия горен прозорец.
Отворих го още малко, така че гласовете вече се чуваха съвсем ясно, макар стъклото да продължаваше да ни разделя.
— Виталий — казах спокойно, почти делово, сякаш изреждах списък за пазаруване. — След малко ще ти хвърля ключовете през прозореца. И якето също. А за своята „командировка“ можеш да тръгнеш още сега. Паспортът ти е в джоба. Проверих го, преди да пусна дрехите за пране.
— Госпожо Галина Петрова — изправи се Сергей. Гласът му леко трепереше, но беше уверен. — Не се занимавайте. Майка ми ще го прибере. Мамо! — извика той към лоджията, без дори да я погледне. — Събирай си нещата. Ще те закарам вкъщи. И вземи със себе си този „тигър“, щом ти е толкова ценен.
— Галя, всичко е недоразумение! — изкрещя Виталий, осъзнал мащаба на катастрофата. — Пусни ме да вляза! Моля те!
— Единствената ми грешка беше, че търпях тридесет години — отвърнах аз и спокойно отключих вратата.
Тя се отвори.
Виталий и Жана буквално се строполиха вътре — зачервени, не толкова от студа, колкото от срама, който вече никога нямаше да могат да измият.
— Галя… — започна той и протегна ръка към мен.
— Банковата карта вече е блокирана — прекъснах го. — Направих го преди минута през телефона. Синьото тефтерче изгорих в пепелника в кухнята. Куфарът ще бъде готов утре и ще те чака до контейнерите. Сам ще си го вземеш.
Без да кажат нито дума, гостите започнаха да стават.
Столовете тихо се отместиха.
Всички се раздалечиха и образуваха жив коридор на позора — от балкона чак до входната врата.
Виталий се огледа.
Нямаше кой да го защити.
Дори собствената му леля отвърна поглед и се престори, че оправя покривката.
Те тръгнаха към изхода прегърбени и безмълвни.
В този миг Марина с всичка сила запрати във стената вазата, която някога беше получила като подарък от свекърва си.
Стъклото се разлетя на десетки парчета.
Като празнична заря в чест на новото начало.
Когато входната врата се затвори зад тях, въздухът в апартамента сякаш изведнъж стана по-лек.
Все едно някой беше отворил всички прозорци и беше изгонил навън миризмата на стара плесен.
Върнах се на мястото си начело на масата.
Поправих прическата си, която и след всичко преживяно изглеждаше безупречно.
Налях си чаша вино.
За първи път тази вечер не за тост.
Не за гостите.
А за самата себе си.
— Е, така… — казах, поглеждайки хората около масата. — Боклукът сам се изхвърли. Сега въздухът е много по-чист, нали? А сега… музиката! Приятели, време е за танци!
Отпих глътка.
Виното беше леко тръпчиво.
Но вкусът на свободата се оказа удивително сладък.
Започвах нов живот.
Живот, в който повече нямаше да има място за търпение.
Епилог
Изминаха шест месеца.
Апартаментът вече изглеждаше съвсем различно.
Изхвърлих стария диван, на който Виталий обичаше да се излежава, и смених тапетите в спалнята със светли, топли цветове.
Разводът приключи бързо.
Виталий почти не се защитаваше — срамът му беше прекалено голям, за да се появява в съда, където интересите ми защитаваше собствената ми дъщеря.
Успяхме да запазим вилата и по-късно я прехвърлихме на внука.
Сергей вече не общува с майка си.
Само ѝ изпраща кратки поздравления по празниците.
А аз…
Аз се записах на уроци по танго.
И знаете ли какво открих?
В танца не е най-важно кой води.
Най-важното е да стоиш здраво на краката си и винаги да знаеш накъде искаш да поемеш.
