Моника безмълвно взе вилицата си. Томаш, по някаква причина, която само той знаеше, насочи телефона си към масата и направи снимка.
Семеен обяд
Роберт седна и погледна към Петър. По-малкият му брат в този момент с изключително сериозен вид изучаваше съдържанието на собствената си чиния.
— Доста скромно — промърмори Роберт.
— Но е наистина вкусно — отвърна Моника след първата хапка. В гласа ѝ нямаше и следа от престорена любезност.
— Картофите на скарата ще са готови след около двадесет минути — каза Анна. — Засега хапвайте от кюфтетата. Няма смисъл да чакате.
Гостите започнаха да се хранят.
През първите няколко минути Роберт изглеждаше като клиент в ресторант, на когото сервитьорът току-що е донесъл напълно различно ястие от поръчаното. Веждите му бяха леко повдигнати, седеше напрегнато, а движенията му издаваха недоумение.
Едва когато на масата се появиха горещите, добре запечени картофи с аромат на дим и розмарин, напрежението в него малко се отпусна.
— Всъщност са доста добри — призна Томаш.
— Как ги направи? — заинтересува се Моника.
Ястия за обяд
— Малко зехтин, розмарин, сол и хубава силна жар — обясни Анна.
Постепенно разговорът отново тръгна в обичайния си ритъм. Само Роберт продължаваше да мълчи необичайно дълго. Поглеждаше ту към брат си, ту към Анна.
Бавно започваше да разбира какво стои зад всичко това.
Отначало очевидно се опитваше да отхвърли тази мисъл. Но с всяка следваща минута смисълът на ситуацията ставаше все по-труден за пренебрегване.
Когато Моника, Томаш и приятелката му отидоха да разгледат ябълковите дървета, Роберт остана сам на масата с Петър.
— Какво всъщност трябваше да означава това? — попита той тихо.
— Обяд — отговори Петър.
— Обяд. Ясно. — Роберт замълча за момент. — Това нейна идея ли беше?
— Решихме го заедно.
— Пиотър, ти изобщо разбираш ли как изглежда всичко отстрани? Каните ме, аз идвам, а на масата има картофи и вода. Ако предварително бяхте казали, че ще правим селски обяд, нямаше да имам нищо против. Но това е намек, нали?
Петър вдигна поглед към брат си.
— Роберт, купихме този парцел с кредит. И кредитът изобщо не е малък. Всеки месец имаме конкретна вноска, а разходите си ги планираме предварително.
— И какво от това? Нима съм ви казал да фалирате заради мен?
— А ти някога замислял ли си се кой плаща за цялото това посрещане всеки път, когато идвате тук с компания? Нямаме възможност постоянно да правим празнични трапези за цяла група. Когато човек отива на гости на някого във вилата, обикновено носи храна със себе си. Това е напълно нормално. Повечето хора точно така постъпват.
Роберт дълго гледа по-малкия си брат, без да откъсва очи от него.
— Тя те настрои срещу мен.
— Никой не ме е настройвал срещу теб. Аз сам мога да виждам какво се случва.
— Пиотър…
— Роберт, наистина се радваме, когато идвате. Продължавайте да ни гостувате. Само че следващия път не идвайте с празни ръце.
Роберт изсумтя тихо, но не възрази. Протегна ръка към каната, наля си вода и изпразни чашата на един дъх.
— Добра е водата — каза след малко. — От кладенеца ли е?
— Да. От нашия кладенец.
През това време Анна стоеше до една от ябълките и слушаше Моника, която ѝ разказваше за цветята, които отглежда в апартамента си. Тя не беше чула разговора между двамата братя, но забеляза как Роберт се изправи и потупа Петър по рамото.
Този път в жеста му нямаше обичайната снизходителност.
По-скоро приличаше на уважението на човек, който току-що е чул нещо неприятно за себе си, но е осъзнал, че казаното е честно.
След това Роберт се приближи до Анна.
— Тези картофи наистина бяха страхотни — каза той.
— Благодаря.
— Следващия път месото е от нас. Разбира се, ако изобщо още ни поканите.
— Ще ви поканим — отговори Анна.
И с това всичко приключи.
Понякога точно така завършват разговорите между зрели хора — когато най-важното вече е било изречено, чуто и най-сетне разбрано. Не е необходимо да се добавя нищо повече.
Гостите си тръгнаха около шест вечерта. На раздяла Роберт стисна ръката на брат си по-силно от обичайното. Моника прегърна и целуна Анна и я помоли непременно да ѝ даде рецептата за картофените кюфтета.
Вкусната храна
След като автомобилът се скри зад завоя, Петър остана още известно време да гледа след него. Едва тогава се обърна към жена си.
— Поемаше доста голям риск.
— Какъв риск?
— Можеше да се обиди. Можеше да направи сцена.
Анна започна да събира чиниите от масата.
— Ако брат ти беше човек, който се сърди, когато чуе истината, тогава изобщо не би трябвало да идва тук.
— Ами ако и този път не беше разбрал какво искаме да му кажем?
— Тогава щях да му го кажа направо. Но знаех, че Роберт е способен да разбере. — Тя подреди съдовете върху таблата и погледна към съпруга си. — Ти също си способен.
Петър взе таблата от ръцете ѝ.
— Аз ще измия съдовете.
— Чудесно.
Двамата заедно разтребиха масата и повече не обсъждаха случилото се.
