След това Петър запали малък огън и чак до падането на мрака останаха край него само двамата — точно така, както Анна си беше представяла първите им месеци на този парцел.
Зад гърбовете им тихо шумоляха ябълковите дървета, а някъде по-нататък, отвъд съседната ограда, се чуваше почукването на кълвач.
Най-сетне това място се превърна в онова, което трябваше да бъде още от самото начало — спокойно и лично убежище, в което нямаше чужди очаквания, постоянни гости и безкрайна суматоха.
Парцелът
Петър хвърли в огъня една суха клонка и известно време мълчаливо наблюдаваше как пламъците постепенно обхващат дървото.
— Знаеш ли — проговори накрая той, — през цялото време се страхувах, че Роберт ще реши, че сме започнали да се големеем. Че след като сме купили този парцел, вече се правим на някакви големи господа.
— А ние големеем ли се?
— Не. — Петър се усмихна едва забележимо. — Днес май най-после разбрах защо толкова много съм се тревожил за всичко това. В главата ми беше заседнала мисълта, че щом каним хора на гости, сме длъжни да ги посрещаме така, сякаш организираме голямо семейно тържество. А всъщност не е задължително да бъде така.
— Разбира се, че не е.
— Откъде си го знаела?
Анна помисли няколко секунди, преди да отговори.
— Баба ме е научила. Тя винаги казваше, че гостът трябва да носи радост в дома, а не да се превръща в поредното задължение. Ако искаш да дойдеш — идвай. Ако мечтаеш за голяма маса — помогни да я подготвим. Ако просто ти се говори — сядай и разговаряй. Но когато единият човек непрекъснато готви, пазарува и плаща, а другият само сяда и яде, това вече не е гостоприемство. Прилича повече на безплатна столова.
Огънят тихо пукаше. Анна протегна краката си към приятната топлина.
— Наистина не бях ядосана на Роберт — добави тя след кратко мълчание. — Исках единствено най-накрая да види ситуацията такава, каквато е в действителност.
— Вече я видя.
— Знам.
Седмица по-късно Роберт сам се обади пръв.
— В събота пак ще дойдем при вас — заяви той. — Месото този път е от нас. Моника също ще приготви нещо.
— Разбрахме се — отвърна Петър и погледна към Анна.
Тя му кимна одобрително.
