Анна погледна съпруга си без капка гняв. В очите ѝ обаче се виждаше онова спокойно съсредоточаване, което обикновено се появяваше у нея малко преди да вземе важно решение.
— Петър, помниш ли, че имаме кредит?
— Разбира се…
— И че всеки месец трябва да внасяме вноската?
— Да, но…
— Тогава може би някой ден е добре да напомним за това и на твоя брат?
Петър замълча.
Анна отлично знаеше, че ако зависи само от него, разговорът с Роберт едва ли щеше да се състои. Не защото Петър смяташе жена си за несправедлива. Напротив — той прекрасно разбираше какъв е проблемът. Между двамата братя обаче още от детството съществуваше странно, неизречено правило: на по-големия се позволяваше малко повече, а да поставиш действията му под въпрос се смяташе едва ли не за неудобно и неловко.
В присъствието на Роберт Петър винаги усещаше някакъв особен дълг към него.
И причината беше лесна за разбиране. Роберт пръв се беше научил да кара колело и след това беше научил и по-малкия си брат. Той му беше показал първите игри с карти. Именно Роберт беше човекът, който за първи път беше завел Петър на истинско парти.
И макар и двамата отдавна да бяха възрастни мъже, старото разпределение на ролите между тях така и не беше изчезнало.
Правата на домакина
Анна виждаше всичко това съвсем ясно. Знаеше и още нещо — ако започне да чака съпругът ѝ сам да събере смелост и да поговори с Роберт, можеше да чака до безкрайност.
Петър не беше нито слаб, нито страхлив човек. Просто има разговори, които някои хора с години не успяват да започнат. Знаят какво трябва да кажат, дори предварително си подреждат изреченията в главата, но когато настъпи подходящият момент, отново намират причина да отложат всичко за „по-късно“.
Затова Анна реши сама да се заеме с проблема.
И този път щеше да го направи по своя начин.
В началото на юли планът ѝ вече беше напълно готов.
— Петър — каза тя в четвъртък сутринта по време на закуската, като прекрасно знаеше, че през уикенда Роберт отново смята да дойде с приятели. — Аз ще се погрижа за храната. Само те моля да не се намесваш.
Петър откъсна поглед от чашата си.
— Какво означава „да не се намесвам“?
— Означава точно това, което казвам. Всичко ще подготвя сама. Аз ще реша какво ще има на масата. Само не им обяснявай предварително нищо и не им обещавай нищо.
— Ани…
— Нали искаш да не се намесвам в отношенията ти с брат ти?
— Всъщност да, само че…
— Тогава и ти не се намесвай в моите кухненски дела.
Петър замълча.
В гласа на съпругата му имаше нещо, което ясно показваше, че този път място за нови преговори няма.
В петък вечерта Анна отиде на пазара и купи огромно количество картофи. Избра три различни сорта — едни подходящи за варене, други за пържене и трети за печене.
Към тях добави лук, копър и заквасена сметана.
Всичко необходимо за това, което вече беше решила да приготви, беше събрано.
Нищо повече.
В събота още от сутринта Анна вече беше на вилата.
Петър пристигна малко по-късно и я завари на верандата. Тя белеше картофи, а до нея стоеше огромна кофа, препълнена догоре.
— Всичко това ли е? — попита той невярващо.
— Всичко.
— Ани, но нали…
— Петър.
Той въздъхна, взе втори нож, седна до нея и повече не каза нито дума.
Свариха пресни картофи с копър. Направиха пухкави картофени кюфтета със запържен лук — златисти, ароматни и толкова апетитни, че миризмата вероятно стигаше чак до съседните парцели. Анна наниза големи парчета картофи на металните шишове, подправи ги със сол и розмарин. На масата постави кана с охладена вода от кладенеца, наряза хляб, подреди приборите, а до всяка чиния внимателно сложи хартиена салфетка.
Парцелът
Петър я наблюдаваше и не можеше да реши кое му прави по-силно впечатление — непоколебимостта ѝ или усещането, че трябва да започне да се тревожи за това, което предстои.
— Може поне да отида да купя пилешко?
— Няма нужда.
— Тогава поне лимонада?
— Водата от кладенеца е чудесна. Самият ти неведнъж си го казвал.
Петър отново замълча. След известно време обаче не издържа.
— Ами ако Роберт се обиди?
Анна спокойно намести вилицата до една от чиниите.
— Това вече ще бъде негов избор.
Вкусната храна
Петър хвърли още един поглед към масата, после към съпругата си и накрая отиде при скарата.
Когато автомобилът спря върху тревата, Роберт слезе пръв и с уверена крачка се отправи към масата. След него вървеше приятелят му Томаш, който още в движение извади телефона си, очевидно с намерението да направи няколко снимки на парцела. Моника носеше познатата хартиена торба с бутилка вътре — скромният ѝ символичен принос към цялото събиране.
Когато стигнаха до масата, всички спряха.
Настъпи пауза.
Може би продължи едва пет секунди.
Но тези пет секунди се проточиха така, сякаш беше изминала цяла минута.
— Хайде, почерпете се с картофите, скъпи гости, щом никой не е донесъл нищо друго! — обяви Анна с необичайно сърдечен тон и сложи няколко картофени кюфтета в чинията на Моника, сякаш подобен обяд беше най-естественото нещо на света.
