Разбира се — ето пълен превод на български с цялостна уникализация, без да съкращавам текста и като запазвам сцената, смисъла и напрежението:
Още от ранната сутрин над вилния парцел се носеше ароматът на дим от скарата. Анна я беше запалила по-рано от обикновено, за да има достатъчно време дървата да изгорят и да остане равномерна жар. Така около обяд щеше спокойно, без излишно бързане, да започне с приготвянето на храната. Петър стоеше до оградата и наблюдаваше жена си с изражението на човек, който вече е разбрал, че този ден няма да бъде съвсем обикновен. В същото време усещаше, че ако възнамерява да я спре, моментът отдавна е бил изпуснат.
Правата на домакина
— Ще измиеш ли картофите? — попита Анна, без дори да се обърне към него.
— Ани…
— Питам те дали ще измиеш картофите.
Петър не каза нищо повече. Взе кофата и тръгна към кладенеца. Да спори с жена си, когато тя говореше по този начин, беше приблизително толкова безсмислено, колкото да убеждаваш проливен дъжд да подмине градината ти.
Гостите пристигнаха около два следобед. Роберт вкара големия си SUV директно върху тревата пред вилата, въпреки че вдясно от портата имаше напълно свободно място за паркиране. Той слезе пръв — висок, шумен и самоуверен, с онази особена усмивка на човек, който навсякъде се държи така, сякаш именно него всички са чакали с най-голямо нетърпение. След няколко секунди от автомобила излезе и съпругата му Моника. В ръката си държеше хартиена торба, от която ясно се очертаваше бутилка. След тях се появиха още един приятел на Роберт и неговата приятелка — двама души, които Анна беше виждала само веднъж досега.
— Пиотър! — извика Роберт, разперил широко ръце, и се отправи към по-малкия си брат. — Е, какво става? Месото вече е на скарата, нали? Усетих аромата още преди завоя!
Парцелът
Петър прегърна брат си, но почти веднага след това хвърли крадешком поглед към Анна. Тя стоеше до скарата, стискайки дълга вилица в ръката си, и наблюдаваше новодошлите с напълно невъзмутимо изражение. Дори прекалено спокойно.
— Заповядайте — каза тя. — Сядайте.
Масата беше подредена до последния детайл. Карираната покривка, внимателно наредените чинии, приборите и салфетките придаваха на всичко празничен вид, сякаш предстоеше важен семеен обяд. Роберт пристъпи към масата с доволна усмивка, но изведнъж спря.
В самия център стоеше голяма купа, пълна със сварени пресни картофи. До нея имаше огромен поднос с апетитно зачервени картофени кюфтета, украсени с кръгчета леко запържен лук. На масата бяха поставени още солница и кана с най-обикновена вода.
— А къде е… — започна Роберт, но не успя да довърши въпроса си.
— Почерпете се с картофите, скъпи гости, щом сте дошли с празни ръце! — отвърна Анна с любезен тон, сякаш току-що беше казала най-естественото нещо на света, което една грижовна домакиня би могла да произнесе. След това спокойно си взе първото картофено кюфте.
Настъпи тишина.
За няколко дълги секунди единственият по-ясен звук беше шумоленето на вятъра, който раздвижваше върховете на брезите, растящи зад оградата.
Всичко това започна три години по-рано — тогава, когато Анна за първи път съвсем сериозно заговори, че трябва да се откажат от стария си вилен парцел и да потърсят друго място.
След смъртта на баба си Петър беше наследил половината от малка вила, разположена в стар градинарски комплекс на около седемдесет километра от града. Мястото имаше определен чар, но всяко пътуване дотам се превръщаше в истинско приключение. Първо трябваше да хванат крайградски влак, след това автобус, а накрая ги чакаше дълъг път пеша през полята. Самият вилен комплекс сякаш беше останал в миналото още от времето на социализма и с всяка изминала година изглеждаше все по-занемарен. Повечето съседи се появяваха там само от време на време. Вода се вземаше от стара, ръждясала тръба, тоалетната се намираше навън, а електричеството понякога изчезваше за цели няколко дни.
— Трябва да го продадем — каза един ден Анна, когато се прибраха у дома и тя се опитваше да изчисти засъхналата кал от обувките си. — После можем да купим нещо като хората.
— И какво точно имаш предвид под „нещо нормално“?
— По-близо до града. И с къща, в която човек може просто да живее, вместо всеки път да се чувства така, сякаш участва в курс по оцеляване.
Петър веднага извади цял списък с причини защо продажбата не е добра идея. Все пак това било наследство от баба му. Никой не знаел откъде ще намерят допълнителните пари за ново място. Ако вземат кредит, ще го изплащат с години. Може би било по-разумно да ремонтират старата къщичка и постепенно да приведат всичко в приличен вид?
Семеен обяд
Анна не беше от хората, които налагат мнението си със сила или повишават тон, докато не получат своето. Тя умееше да изчаква. Почти шест месеца минаха, преди самият Петър да се умори от безкрайните пътувания и постоянните ремонти. Един ден се прибра от работа и каза, че е намерил друг парцел с къщичка — само на около половин час път от апартамента им.
