Пред очите ѝ се отвори входящата кутия на Вадим.
Повечето писма бяха свързани с работата – сухи, делови съобщения с неразбираеми теми, прикачени файлове, договори и отчети. Без конкретна цел Кира просто прехвърляше поглед по списъка, когато внезапно вниманието ѝ беше привлечено от едно писмо, получено преди два дни.
Изпращач: ресторант.
Темата я прониза като остър нож:
„Потвърждение на резервация. Романтична маса за двама.“
Дъхът ѝ секна.
Ресторантът беше L’Azur – изключително луксозен френски панорамен ресторант в Москва Сити, за който тя мечтаеше от години. Неведнъж беше предлагала на Вадим да вечерят там, но той всеки път само махаше с ръка, убеждавайки я, че мястото е прекалено претенциозно и цените не оправдават преживяването.
Тогава защо сега беше направил резервация именно там?
Може би беше подготвил изненада за нея?
Да… разбира се. Вероятно това беше подарък за предстоящата им годишнина.
Само за миг напрежението отслабна. Дори по устните ѝ пробяга лека усмивка.
Тя вече беше готова да затвори лаптопа, но любопитството се оказа по-силно. Искаше да научи повече за тази предполагаема изненада.
С ускорен пулс Кира отвори писмото.
То беше кратко и напълно официално:
„Уважаеми господин Вадим,
Благодарим Ви, че избрахте ресторант L’Azur.
Потвърждаваме Вашата резервация.
Романтична маса за двама.
Петък, 19 септември, 19:30 часа.
Специално желание: ъглова маса до панорамния прозорец.
При сервиране – бутилка шампанско.“
В този миг сърцето на Кира сякаш пропадна в бездънна празнота.
Деветнадесети септември…
Това беше след два дни.
А до тяхната годишнина оставаха почти три седмици.
Значи тази вечеря не беше предназначена за нея.
Осъзнаването я връхлетя като ледена вълна. Макар в стаята да беше топло, по цялото ѝ тяло премина леден студ. Въпреки това тя продължи да чете, отчаяно търсейки поне една подробност, която да опровергае най-страшните ѝ мисли. Надяваше се да открие някакво логично обяснение, грешка или недоразумение.
И го намери.
Но не такова, каквото очакваше.
В самия край на писмото имаше кратка бележка, добавена при резервацията. Само един ред.
Един-единствен ред, който за секунди разруши целия ѝ свят.
„Резервацията е на името на Вадим за Наталия.“
Наталия.
Името не ѝ говореше абсолютно нищо. Беше чуждо, непознато, но в същото време остави в устата ѝ горчив вкус, сякаш беше преглътнала отрова.
Наталия Волкова.
Съпругът ѝ беше резервирал романтична вечеря в ресторанта, за който тя самата мечтаеше толкова дълго. Маса до панорамния прозорец. Скъпо шампанско. И всичко това – за друга жена.
Въздухът сякаш изчезна.
Кира здраво се хвана за ръба на бюрото, за да не изгуби равновесие. В ушите ѝ шумеше, а пред очите всичко започна да се размива. Документите, лаптопът, мебелите, стените на кабинета – всичко постепенно изгуби очертанията си.
Идеалният свят, в който беше живяла през последните осем години и който толкова грижливо беше пазила, внезапно престана да прилича на сигурен дом. Оказа се крехка стъклена конструкция. А сега по прозрачната ѝ повърхност неудържимо пълзяха пукнатини – бързо, безмилостно и във всички посоки, докато не остана нито едно място, което да не бъде разрушено.
Тя остана неподвижна толкова дълго, че напълно изгуби представа за времето. Сутрешното кафе, усмивката на Вадим, нежната целувка по челото – всичко, което допреди няколко часа ѝ изглеждаше толкова естествено и истинско, сега се превърна в част от добре режисирана измама. Кира не откъсваше поглед от името „Наталия“ и за първи път от много години почувства, че вече е чужденка в собствения си дом.
Болката беше толкова силна и осезаема, че всяко поемане на въздух ѝ струваше усилие. Сълзи обаче не идваха. Все още не. Вместо тях в гърдите ѝ зееше ледена празнота, която бавно вцепеняваше ръцете и цялото ѝ тяло.
Светът ѝ се беше сринал без шум.
Тя бавно затвори лаптопа. Щракването на капака прозвуча в притихналия кабинет почти като изстрел.
Без да каже и дума, Кира излезе от стаята, оставяйки зад себе си мястото, което сякаш вече беше пропито с миризмата на предателство. В хола се отпусна на дивана и дълго гледа в една точка на стената. Мелодията, по която беше живял животът им, беше прекъснала внезапно. След нея остана единствено оглушителната, нетърпима тишина.
Онази вечер се превърна в най-трудната роля, която някога ѝ се беше налагало да играе.
Когато Вадим се прибра, тя го посрещна с усмивка, която сама не разпознаваше. Усмивка, застинала върху лицето ѝ като чужда маска.
Затопли вечерята, седна до него и спокойно слушаше разказите му за тежкия ден в офиса, за безкрайните телефонни разговори, срещи, преговори и умората, която уж го беше изтощила.
Всяка негова дума вече звучеше като лъжа.
Всяко случайно докосване оставяше болезнен отпечатък в душата ѝ.
Без дори да осъзнае как, Кира се беше превърнала в безупречна актриса. Усмихваше се на шегите му, кимаше съчувствено, когато се оплакваше от работата, а вечерта спокойно му пожела лека нощ, преди двамата да си легнат.
