Мислех, че съм добра съпруга, като организирах празнична вечеря за 35-ия рожден ден на съпруга ми Тод. Но точно преди гостите да дойдат, той ми каза, че пропуска партито и отива да гледа мач в бар. Какво се случи след това? Да кажем, че аз имах последния смях.
Бихте си помислили, че шест години брак ще научат човек на малко благодарност, но не и Тод. Всяка година влагам всичките си сили и душа в рождения му ден, а той го приема за даденост.
Но тази година самоувереността му достигна ново ниво.
Шест години. Толкова сме женени с Тод.
Не ме разбирайте погрешно — връзката ни не винаги е лоша. Тод може да бъде чаровен, когато иска, и сме имали чудесни моменти заедно. Но има едно нещо в него, което ме побърква напълно.
Неговото чувство за собствена важност.
Вземете например миналата Коледа. Тод предложи да направим вечеря за двете ни семейства. Той го обяви на закуска, усмихнат, сякаш е решил световен проблем.
„Клер,“ — каза той, — „мисля, че трябва да направим Коледа тази година у нас.“
„Добре,“ — отговорих аз. — „Звучи добре. Как ще разделим задълженията?“
Той махна с ръка, сякаш съм го помолила да направи стойка на глава.
„О, ти си много по-добра в тези неща,“ — каза той. — „Аз ще се погрижа за напитките или нещо такова. Направи всичко така, че да се запомни, нали?“
Трябваше да се сетя, но се съгласих.
Два месеца планирах и готвих, докато Тод играеше фентъзи футбол и от време на време ме питаше: „Имаш ли нужда да купя нещо?“
В деня на вечерята изпекох пуйка, направих гарнитури и дори два пайа.
А Тод? Той внесе в хола охладител с бира. И това беше всичко.
След вечерята, когато всички хвалеха храната и украсата, Тод реши да си припише заслугите.
„Радвам се, че ви харесва,“ — каза той. — „Исках тази година да е специална.“
Мислех, че не съм чула правилно.
„О, наистина?“ — попитах. — „Какво точно искаше да е специално? Запеканката от зелен фасул или централната украса?“
Той, разбира се, ме игнорира.
И това е Тод накратко. Иска заслуги, без да си мръдне пръста.
После беше миналата година, рожденият му ден.
Прекарах седмици, създавайки персонален фотоалбум, пълен със снимки от нашите пътувания и специални моменти заедно. Нямах търпение да видя реакцията му, когато го отвори.
Но когато приключи с разглеждането, просто каза: „О. А къде е истинският подарък?“
Не само думите му ме нараниха, но и чистата наглост.
Омъжих се за мъж, който някога ми пишеше стихове, а сега не може да оцени искрен жест. Този момент разруши нещо в мен.
Разбрах, че вече не е същият човек, в когото се влюбих.
И тогава дойде неговият 35-и рожден ден. Последната капка.
Вечеряхме, когато Тод спокойно ми съобщи плановете си.
„Клер, тази година искам голяма, истинска вечеря за рождения си ден,“ — каза той. — „Покани семейството, приятелите ми, всички.“
Повдигнах вежда. „Имаш предвид, че аз трябва да организирам всичко?“
„Ами да,“ — каза той. — „Ти си добра в това. Направи нещо прилично, добре? Не искам да се излагам пред всички.“
„Прилично?“ — повторих.
„Да, просто не прекалявай. Направи го сдържано.“
Виждате това чувство за собствена важност? Виждате как мисли, че заслужава парти, въпреки че ме нарани предния път?
Честно казано, не исках да се съглася, но реших да му дам още един шанс. Все пак беше рожден ден, и исках да бъде специален, дори и да не го заслужава.
Две седмици посветих на организацията на „голямата, истинска вечеря за рождения ден на Тод“. Ако искаше сдържаност, щях да му я осигуря.
Съставих впечатляващо меню с пиле, пълнено със спанак, картофи с розмарин, сирена, чиито имена не можех да произнеса, и трипластов шоколадов сладкиш, който щеше да е кулминацията.
Всеки ден след работа се прибирах, връзвах косата си и започвах да чистя, да организирам и да готвя. Дори взех допълнителни столове и сгъваема маса от съседката ни Джанис, за да има места за всички.
Тод? Той не направи нищо.
„Бях на работа,“ — каза една вечер, събувайки обувките си и отпускайки се на дивана. — „Но ти ще се справиш, мила. Добра си в това.“
Добра в това? Бях толкова уморена, че можех да се разплача.
Но вместо да избухна, се усмихнах и казах: „Да, ще се справя.“
Денят на партито най-после дойде.
Станах рано, решена да направя всичко перфектно.
Домът беше безупречен. Масата беше покрита с идеални покривки и малки картички с ръчно написани имена. Предястията бяха в хладилника, основните ястия се готвеха, а тортата беше украсена с ядливи златни люспи.
Да, дадох всичко от себе си.
Тод влезе в кухнята около обяд, както винаги, с телефон в ръка. Почти не забеляза храната.
„Изглежда добре,“ — промърмори, отваряйки хладилника и вадейки сода.
„Изглежда добре?“ — повторих, полушеговито, полусериозно надявайки се, че ще забележи усилията ми.
„Да,“ — каза, затваряйки хладилника. После, сякаш нищо не беше, добави: „Но не завършвай всичко това.“
„Какво имаш предвид?“
