Тогава тя още не подозираше, че вижда детето си живо за последен път.
В селския клуб беше задушно, шумно и горещо. Старият грамофон дрезгаво свиреше познати мелодии, младежите се смееха, танцуваха и разговаряха оживено. Момичетата оправяха косите си пред малките огледалца, а момчетата пушеха пред входа и разменяха шеги.
Но сред това обикновено селско веселие имаше хора, които всички предпочитаха да не забелязват.
На една маса в най-тъмния край на залата седяха трима мъже. Най-възрастният беше Борис Чернов – наскоро освободен от наказателна колония. Едър, силен, с тежък поглед и усмивка на човек, който отдавна беше престанал да се страхува от закона. До него стояха братята Лапини – местни безделници, които живееха от кражби, бракониерство и страха на останалите. Никой не ги уважаваше, но всички предпочитаха да ги заобикалят. В малките села подобни хора много бързо започват да се чувстват господари.
В мига, в който Дуся прекрачи прага на залата, Борис впери очи в нея.
Дълго я наблюдаваше как се смее с приятелките си, оправя косата си и се върти в танца.
И постепенно в този поглед не остана нищо човешко.
Само студена, лепкава алчност.
Към края на вечерта Марфа забеляза, че Дуся вече не изглежда спокойна. Момичето няколко пъти нервно се обърна към входната врата, сякаш усещаше нечий настойчив поглед върху себе си.
— Хайде да се приберем заедно — предложи Марфа.
Но Дуся леко поклати глава.
— До нас е съвсем близо. Ще стигна за минутка.
Това бяха последните думи, които приятелката ѝ чу от нея.
Дуся така и не се прибра у дома.
Отначало Лидия отчаяно се опитваше да се успокои. Може би дъщеря ѝ се беше забавила при приятелка. Може би бе останала да изчака проливния дъжд да отслабне. А може би разкаляният път я беше принудил да поеме по друг маршрут.
Но когато часовникът удари половин един след полунощ, страхът вече беше станал почти осезаем.
Той стисна гърдите ѝ толкова силно, че всяко поемане на въздух се превърна в усилие.
Лидия нахлузи ватеното си яке и излезе сама в нощта.
Селото беше притихнало. Само вятърът блъскаше капаците на прозорците, а старите дървета стенеха и скърцаха в тъмнината. Тя обикаляше от къща на къща, чукаше по прозорците, будеше хората и задаваше един и същ въпрос.
Но навсякъде получаваше един и същи отговор:
Не сме я виждали.
Не знаем.
Не е минавала оттук.
Когато стигна до дома на Марфа, вътре в нея вече трепереше ужасяващо предчувствие.
Вратата не се отвори веднага.
След дълго чакане тя леко се открехна и на прага се появи Марфа – пребледняла, разрошена и с очи, пълни със страх.
— Къде е Дуся? — попита Лидия.
— Аз… аз не знам…
Но погледът на момичето издаде истината още преди думите.
Лидия пристъпи вътре и здраво сграбчи Марфа за раменете.
— Кажи ми всичко!
Марфа не издържа и избухна в сълзи.
Оказа се, че след края на танците трима мъже тръгнали след Дуся. Някой бил видял как я извикали пред клуба. След това и четиримата се изгубили в мрака на нощта.
В този миг Лидия почувства как последната надежда в душата ѝ се скъса.
Онази нощ тя не крещеше.
Не плачеше.
Не тичаше обезумяла из селото.
Тя просто се отправи към сградата на селския съвет.
Дежурният милиционер първоначално дори не пожела да приеме сигнала.
— Може момичето да е решило да се повесели — каза той равнодушно. — Младите сега често правят така.
Лидия само го гледаше мълчаливо.
Под тежкия ѝ поглед на мъжа изведнъж му стана неспокойно.
Издирването започна едва призори. Няколко местни мъже заедно с кучета тръгнаха да претърсват гората. Дъждът се усилваше и почти веднага заличаваше всяка следа. Блатата около селото се простираха на километри – коварни места, където хора бяха изчезвали безследно още много преди революцията.
Към вечерта откриха една обувка.
Синя.
Покрита с гъста кал.
Лидия я позна веднага.
Беше на Дуся.
А когато настъпи нощта, намериха и самото момиче.
Лежеше до едно тресавище сред мокрите тръстики. Цялото ѝ тяло беше покрито със синини, роклята ѝ беше разкъсана, а празният ѝ поглед вече едва различаваше света около себе си.
Но въпреки всичко…
тя все още дишаше.
Лидия рухна на колене до дъщеря си и я притисна силно към гърдите си.
Дуся се опитваше да прошепне нещо с разкървавените си устни, но думите ѝ се губеха в непрестанния шум на дъжда.
Майката я понесе на ръце през гората. Подхлъзваше се, падаше в калта, отново ставаше и продължаваше напред. Струваше ѝ се, че самата смърт ги следва неотлъчно, крачка след крачка.
Фелдшерът само сведе поглед и бавно поклати глава.
Беше прекалено късно.
Малко преди изгрев Дуся издъхна, без нито веднъж да отвори очи и да дойде в съзнание.
След погребението селото сякаш изгуби гласа си.
Хората избягваха да се гледат в очите.
Никой не желаеше да се изправи срещу Чернов или братята Лапини. Те имаха влиятелни познати, хора, които ги прикриваха, и от години държаха околните в страх. А милицията действаше толкова мудно, сякаш не разследваше убийството на младо момиче, а търсеше изгубена домашна птица.
