Следователят дойде само два пъти.
Написа няколко бележки в папката си.
Зададе няколко сухи, бездушни въпроса.
И си тръгна.
Само след седмица из селото започна да се носи тревожен слух, че виновниците може изобщо да не бъдат осъдени, защото уж липсвали достатъчно доказателства.
Тогава в душата на Лидия нещо окончателно се пречупи.
След смъртта на дъщеря си тя вече не беше същият човек. Не плачеше. Почти не разговаряше с никого. От ранно утро до късна вечер седеше пред тъкачния стан. Само че звукът му вече беше различен – остър, тежък и изпълнен с ярост, сякаш самото дърво бе попило болката и омразата ѝ.
Свистене. Удар.
Свистене. Удар.
До късно през нощта прозорецът на дома ѝ оставаше осветен.
Не след дълго хората започнаха да забелязват странни неща.
Лидия все по-често изчезваше в гората.
Сама.
Независимо дали валеше, духаше леден вятър или беше пронизващо студено.
Някои твърдяха, че са я виждали да разговаря със старицата Агафия – почти сляпа отшелница, която мнозина в селото смятаха за вещица. Други разказваха, че Лидия с часове точела големи шивашки ножици, докато остриетата не заблестят като огледало. А трети се кълняха, че нощем край къщата ѝ се чувал тих шепот на молитви.
Измина почти месец.
И една сутрин Борис Чернов беше намерен мъртъв.
Тялото му лежеше в стара ловджийска колиба. Гърлото му беше прерязано с такава точност и хладнокръвие, сякаш ударът бе нанесен от изключително сигурна ръка. Нямаше свидетели. Нямаше следи от борба.
Милицията побърза да запише случая като пиянска свада.
Само седмица по-късно изчезна единият от братята Лапини.
Търсиха го три дни.
Накрая го откриха в блатото.
Лицето му беше застинало в такъв ужас, сякаш преди смъртта си бе видял нещо далеч по-страшно от самата смърт.
Последният от тримата започна да пие без прекъсване.
Нощем крещеше насън.
Заключваше всички врати с всяко възможно резе.
Страхуваше се да прекрачи прага дори посред бял ден.
Един ден нахлу почти обезумял в сградата на селския съвет.
— Тя идва! — крещеше той. — Стои под прозорците ми… и само ме гледа!
Опитаха се да го успокоят, но два дни по-късно го намериха обесен в плевнята.
По официалните документи и тримата загинаха при различни нещастни случаи.
Но в Глухи Мъхове нямаше почти никой, който да повярва на тази версия.
Хората бяха видели твърде много със собствените си очи.
След смъртта на последния Лидия отново се промени.
Сякаш последната искра, която все още я задържаше сред живите, най-сетне беше угаснала.
След онези събития Лидия повече не тръгваше към гората.
Все по-рядко палеше лампата вечер.
Вече не сядаше пред тъкачния стан.
С часове стоеше до прозореца и безмълвно гледаше пътя, по който някога дъщеря ѝ беше изтичала към танците в последната вечер от живота си.
Съседите започнаха да заобикалят къщата ѝ.
Не защото се страхуваха.
А защото изпитваха срам.
Всеки от тях знаеше, че Дуся можеше да бъде спасена.
Ако тогава хората не бяха замълчали.
Ако не бяха позволили страхът да ги надвие.
Ако не бяха отвърнали поглед.
Първият сняг падна необичайно рано – още през октомври.
Белите снежинки тихо покриха кривите покриви, мокрите огради и старото гробище отвъд гората.
Лидия я намериха на следващата сутрин до гроба на дъщеря ѝ.
Тя седеше направо върху студената земя, облегната на дървения кръст, сякаш просто бе задрямала.
По лицето ѝ беше останала тиха, необяснимо спокойна усмивка.
А в премръзналите ѝ ръце лежеше малко парче син плат с дребни бели точки – късче от същата рокля, с която Дуся напусна дома си в онази последна вечер.
След това хората в селото още дълго си разказваха, че през есенните нощи край блатото се чувал добре познатият звук на стария тъкачен стан.
Свистене.
Удар.
Свистене.
Удар.
Сякаш майката, загубила единственото си дете, така и не успяла да напусне мястото, където съдбата ѝ бе отнела всичко.
Изминаха много години и Глухи Мъхове почти обезлюдя. Младите се разпръснаха по градовете, старите дървени къщи се разпаднаха, а някогашните пътища потънаха под висока трева и бурени. Но възрастните хора и до днес си спомнят тази история и я разказват с приглушен глас.
Не защото вярват в призраци.
А защото знаят, че човешкото безразличие понякога е много по-страшно от всяка тъмна сила.
Истинската трагедия не започна в онази нощ, когато тримата престъпници отведоха младото момиче в гората.
Тя беше започнала много по-рано – в мига, когато цялото село свикна да мълчи, да се страхува и да не защитава невинните.
