— Коя?
— Утре ще отидеш при мелничаря. Между другото, ще кажеш, че през нощта си видял въоръжени хора близо до фермата ми.
— Партизан?
— Не казвай това. Нека сами решат.
Архип малко мълчеше.
—След това добавяте, че тези хора са отишли в старата църква.
Тимошка се замисли.
—Защо?
—Тогава това, което трябва да видим, е кой се изнервя.
Момчето кимна, макар че явно не разбираше всичко.
— И още. Ако попитат какво са влачили хората, кажи, че е като някаква кутия.
— Коя?
— Може би уоки-токи.
— И така, уоки-токито ли беше?
— No.
Архип го погледна в очите.
—Но след ден цялото село трябва да е сигурно, че е там.
На лицето на Тимошка се появи хитра усмивка.
Сега разбра задачата.
— Ще свърши работа.
До вечерта на следващия ден слухът вече живееше свой собствен живот.
Някой твърди, че под църквата имало радиостанция.
Друг говори за таен склад за оръжия.
Третият настоявал, че точно до гората има подземен тунел.
До обяд беше добавен мистериозен мъж от Москва, за който се твърди, че пристига, за да командва всички местни партизани.
Архип наблюдаваше Жилин.
Полицаят се е променил.
Не е пил този ден.
Лицето беше мрачно.
Почти не говореше с никого.
И гледаше църквата през цялото време.
До вечерта Архип вече знаеше какво ще прави през нощта.
Глава 4. Когато капанът се затвори
Старата църква беше студена и влажна.
Архип предварително се изкачи по останките на дървените хорове.
Оттам ясно се виждаше залата.
В тъмнината беше почти невъзможно да се забележи самият наблюдател.
В джоба му имаше заловен пистолет.
Наблизо има — малък фенер, чиято празнина той стесни с хартия.
Мина един час.
Друг.
Архип започна да замръзва.
И изведнъж входната врата изскърца едва-едва.
Събуди се моментално.
Някой влезе.
Стъпките бяха внимателни.
Мъжът се отправяше право към олтара.
Секунда по-късно отдолу проблясва фенерче.
Тясна греда се плъзна по пода, стари дъски, счупени икони.
После спрял близо до мястото, където според слух имало уоки-токи.
Архип включи фенера си.
— стойка!
Той скочи надолу.
Фигурата се обърна рязко.
И Архип замръзна.
Не беше Жилин пред него.
Клейв.
Тя се сви и покри лицето си с ръце.
Тя нямаше обувки на краката си.
На раменете му беше хвърлено старо скъсано палто от овча кожа.
—Не стреляй, — прошепна жената. — Моля…
Архип бавно свали оръжието си.
— Защо дойде?
Клава мълчеше.
—Защо даваш сигнали от камбанарията?
Тя рязко вдигна глава.
На светлината на фенера Архип видя лицето й.
Едната буза е подута.
Устната е отрязана.
Има огромна синина под окото.
Но погледът се оказа по-лош от побоищата.
Така изглеждат хората, които отдавна са спрели да чакат спасение.
—Нищо не разбираш, — прошепна жената. — Ако спра, всичко ще свърши.
— Какво ще свърши?
Тя трепереше.
— Той ще убие…
— Макар?
— Не!
Клава изведнъж почти изкрещя.
— Макар не е виновен!
Архип я хвана за раменете.
— Тогава кой?
Тя го погледна няколко секунди.
Тогава тя едва каза:
— Гестапо.
Сълзите на жената започнаха да текат.
— Те имат нашата Ванечка. Най-малък син. Той е държан в лагер близо до Барановичи.
Архип не прекъсна.
—Когато Макар беше принуден да служи, те му казаха: ще направиш каквото наредим, — момчето ще остане живо. Тогава пристигна един немски офицер. Крамър. Каза, че за всеки точен сигнал на Ваня ще дават хляб и лекарства. И ако координатите се окажат неправилни…
Клава покри устата си с длан.
— Какво?
—Заплашиха го, че ще му отрежат пръста.
Църквата стана толкова тиха, че Архип чу вода да капе някъде под дъските.
Бавно пусна жената.
Всичко, което по-рано изглеждаше ясно, изведнъж се разпадна.
Предател.
Полицай.
Пияница.
Човек, който беше прокълнат от цялото село.
И баща, чието дете е било в ръцете на Гестапо.
— Макар знае ли, че даваш сигнали?
Клава поклати глава.
— Той не може. Когато разбра какво се иска от него, той планира да се застреля няколко пъти. Тогава ме принуди. И нарочно удря пред хората.
Архип я погледна рязко.
— Специално?
—Така че всички мислят, че съм просто потисната съпруга на пияница. За да не ме свързва никой с него.
Изведнъж от улицата се разнесе вик на немски.
Кучетата лаеха.
Чуваше се тътенът на двигателите.
Архип се втурна към прозореца.
През селото се движели два мотоциклета.
Следва тежка кола.
Германци.
— Raid, — прошепна той.
Клавът пребледня.
— Те знаят…
В този момент вратата на храма се отвори.
Макар Жилин се появи на прага.
Зад него застанаха въоръжени германци.
—Ето го! — извика силно полицаят, сочейки Архип. — Казах ти! Партизански командир! Дори вербувах баба си!
Архип вдигна пистолета си.
Клава го хвана за ръката.
— Не стреляй! Моля те! Ваня…
Архип разбра всичко за миг.
Жилин продължи да играе ролята.
Дори и сега.
Глава 5. Под земята
Нямаше време да се замисля.
