Уолтър Дейвис винаги идваше на «Maggie» навреме — в 8:05. Нито в осем, нито в десет след — в 8:05. В продължение на двадесет години закусвалнята е свикнала да проверява часовниците с този човек.
Той беше от онази порода стари хора, които вече почти не срещаш: изгладена риза, полирани ботуши, бастун от орех, прав гръб, въпреки деветото си десетилетие. И погледът — не е скучен, не разсеян, а внимателен, изгарящ. Ветеран, който е гледал неща, за които днешните хора са говорили само във филмите.
Същата неделя той също влезе точно в 8:05. Маги, пълничка, с кръгло лице, както винаги, вече слагаше кафето си на тезгяха.
— Добро утро, Уолт, — тя се усмихна.
— Сутрин, момиче, — той кимна и се отправи към масата си до прозореца.
Вратата се затръшна, преди да успее да седне.
Петима изплуваха в закусвалнята. Кожени жилетки без клубни лепенки — означава, че не са местни. Черепи, змии, вериги. Един — е червен, с козя брада, най-шумният от всички. Друг — голям човек с татуировка на врата. Останалите — са типични пътни чакали: много шум, малко дисциплина.
— О! — червенокосата се протегна, оглеждайки залата. — Тук е уютно. Почти като в църква.
Няколко редовни посетители спуснаха очи. Тук, в малък град, шумните непознати не бяха обичани.
— Седнете където искате, — каза Маги, но гласът й трепереше.
Мотористите седнаха в центъра на залата, разтвориха крака и започнаха да поръчват шумно. Един от тях забеляза Уолтър.
— Виж, Дядо Коледа, — той се засмя. — Какво правиш тук, мичман? Изгубихте се по пътя към старчески дом?
Останалите се засмяха.
Уолтър не погледна. Наряза палачинката на перфектни триъгълници, както винаги правеше.
По някаква причина това разгневи червенокосата.
— Хей стар! — той дойде и почука на масата. — Говоря ти.
Маги вече посягаше към телефона. Уолтър вдигна длан.
— Недей, Мег, — той каза тихо. — Ще отнеме минута.
Извади от джоба си стар телефон със спукан калъф, отвори списъка и натисна един бутон.
— Това е Дейвис, — каза той по телефона. — «В Maggie». Изглежда имаме неканени гости тук.
— Кой си ти все пак? — червенокосата се засмя. — наречен армията? Ветерански хор?
— Приблизително — отговори Уолтър и отпи глътка кафе.
Навън беше тихо. Минута. Две.
И тогава някъде в далечината — първо изгърмя като далечно ехо на гръмотевична буря —. Стотици железни бутала, несинхронен хор от ауспуси, звук, който всеки, който някога е живял близо до магистралата, ще разпознае.
Мотористите се спогледаха.
— Това е… — започна голям човек.
Звукът растеше. Колона се приближи до закусвалнята, до предните й прозорци, до неонова табела с избледнял надпис «Maggie’s Diner».
Не пет мотоциклета. А не десет.
Две дузини.
Същият, лъскав, добре поддържан Харли и индианец, някои — са толкова стари и редки, че днешните младежи са ги виждали само в музеите. И на всеки — има по-възрастен мъж. Някои със сива плитка, други с бандана, трети с прокълната кожена жилетка. Има същата кръгла лепенка на гърдите —:
ЖЕЛЕЗЕН ЛЕГИОН MC
Est. 1956 г
Глава на ветераните
Мотористите в закусвалнята пребледняха.
— Ти… в клуба ли си? — изстискано червено.
Уолтър бавно обърна глава към него. В очите му изведнъж се появи онова изражение, което се вижда само от онези, които стояха под обстрел.
— Момче, — той каза спокойно. — Основах този клуб.
Вратата се отвори. Влезе висок, сух мъж със сива брада и клин.
— Полковник, — той кимна на Уолтър.
— Здравейте Джим, — отговори, че един. — Изглежда, че кученцата са изгубени тук.
— Виждам.
Ветераните се разпръснаха из залата, запълвайки я така, че младите мотористи нямаше къде да се движат. Не са били бандити във фитнеса. Това бяха хора, които имаха повече белези по телата си от тези пет по татуировките си.
— Е, — каза Джим, — кой тук обижда нашия основател?
Червен глътна.
— Ние… не знаехме…
— Това е твой проблем, — един от сивите се ухили. — Не знаеш нищо.
Изглеждаше, че сега те просто ще бъдат изхвърлени от скрафа на врата. Но Уолтър вдигна ръка.
— Спри.
Всички млъкнаха.
— Те все още не са врагове. Те са просто неучени, — каза той. — И може би не безнадеждно.
Червенокосата примигна изненадано Очевидно беше по-близо, когато искаха да го ударят, отколкото когато бяха готови да говорят с него.
— Как се казва бандата? — попита Уолтър.
— «Snake Riders», — промърмори големият човек.
Вълна от смях премина през залата.
— Змии… — някой се засмя. — Господи, детска градина.
— На колко години си? — без да мига, продължи Уолтър. — Двадесет? Двадесет и две? Осемнадесет?
— Аз съм на двадесет и четири, — червенокосата се засмя, опитвайки се да възвърне натиска си. — И не ме интересува кой си.
— Двадесет и четири, — повтори Уолтър. — Знаете ли на колко години бях, когато извадих приятеля си от водата близо до Инчеон? Деветнадесет. Когато погребахме човек близо до Дондон, който дори нямаше време да изпрати писма до вкъщи? Двадесет. Ние също бяхме шумни. Но поне знаехме кого да уважаваме.
