Пътят обикаляше полето с артел, слизаше до картофените насаждения и след това водеше до кладенеца. Момичето вървеше бързо и тихо тананикаше песен, която наскоро беше чула на парти.
— Луси! Чакай!
Нюрка—, съсед и най-близък приятел, седеше на рамката на кладенеца. До нея стоеше пълна кофа.
Тя се усмихна толкова хитро, сякаш щеше да съобщи необикновена новина.
—Какво искаш? — попита Луси.
— Седнете за минута. Трябва да поговорим.
— Няма време. Майката заповядала да посрещнат кравите и да сготвят вечерята.
—След пет минути кравите ви са тук, за да останат.
Люси въздъхна и седна до нея.
— Е, кажи ми.
— Посетих Льоха вчера. Елесина се запознава с Гришка.
— И какво?
—Той попита за теб.
— Нека попита. Какво ми пука?
Нюрка вдигна ръце:
— Човекът пресъхва върху вас от години и вие се държите така, сякаш за първи път чувате за това.
— Отдавна му казах, че не го харесвам. И няма да се омъжа за него.
—Какво изобщо чакаш? За мен е на път да бъде до олтара, а ти все още прогонваш младоженци от себе си. Вече си на двайсет и една. Защо не се вписваше човекът от града? Или баща му не го е одобрявал?
— Баща просто нямаше нищо против. Отказах си. Ще се омъжа само за този, когото обичам.
Нюрка се втренчи в нея:
—Значи вече обичаш някого?
— Никой, когото обичам. И ако те обичам, първо ще ти кажа.
— Внимавайте да не седите твърде дълго. Между другото, поканихме Гришка на сватбата.
— Поканен и поканен.
— Може да не е нищо специално за вас, но е трудно за него. Всеки вижда начина, по който той гледа на теб.
— И виждам. Кой точно е годеникът му? Сираче, десетгодишна сестра на ръце. Преди това е работил като работник при Баришников, но сега върши случайна работа.
—Значи изобщо не ти харесва?
Луси се замисли.
— Като. Но да харесваш и обичаш — различни неща.
Тя вдигна кофата и се отправи към къщата.
— Lyus! — Нюрка извика след нея. — Знаете ли, че Гришка е работила за Морошин в Березовка? Същият, който наскоро беше лишен от собственост.
Луси спря.
— И какво?
—След това той остана напълно без никакви доходи. И трябва да нахраня сестра си.
— Какво ме интересува?
— Няма, — Нюрка отговори тихо. — Абсолютно няма.
Част трета. Отвличане
Този юлски ден започна напълно нормално.
От зори Луси работеше със семейството си, а следобед се прибра вкъщи, за да посрещне стадото. Пътят минаваше до горски пояс.
Скакалците чуруликаха в тревата, птиците отекваха в храстите и нищо не предвещаваше неприятности.
Изведнъж Григорий Елесин излезе иззад дърветата и застана по средата на пътя.
Изненадана Луси се отдръпна от страх.
— Гришка! Защо се криеш тук?
— Очаква ви. Ела с мен.
— Луд ли си? Никъде няма да ходя. Махнете се от пътя!
—И аз не питам.
Преди да има време да изкрещи, Грегъри я вдигна и я сложи на рамото си.
Луси започна да се освобождава, да го бие с юмруци, да го чеше по врата и да се опитва да го ухапе. Човекът обаче беше по-силен. Притисна силно момичето и я понесе към гората.
— Пусни ме! Слушай, пусни ме! Трябва да се прибера вкъщи!
— Не е необходимо да се прибирате вкъщи.
—Къде ме влачиш, луд?
Грегъри не отговори.
Зад площадката имаше каруца със сено. Вкара Луси вътре, върза й ръцете и й запуши устата с носна кърпа.
Тя го погледна с такава ярост, че сякаш успя да се изпепели с един поглед.
Нищо — помисли си момичето. Баща и братя ще ги намерят. Ще счупят всички кости на Гришка, а тя самата ще отиде при местния полицай и ще вкара похитителя в затвора.
Нека изгние в затвора!
Каруцата се движеше дълго по горски път, докато спря близо до малка землянка.
Вътрешността се оказа неочаквано чиста. Имаше матрак, пълен със сено на пода, хляб и кана с вода в ъгъла и керосинова лампа на рафта —.
Григорий развърза ръцете на пленника.
— Пусни ме, — попита Луси. — Моля те. Какво ти трябва от мен?
— Ще те пусна. Не сега.
Излезе и заключи вратата отвън.
Останала сама, Луси се втурна из тясната стая. Тя усети стените, потърси пукнатини, опита се да разклати вратата, но беше невъзможно да излезе.
Грегъри се появи само късно през нощта. Той мълчаливо легна на сеното до отсрещната стена.
— Гриш, защо уреди всичко това? — тихо попита момичето. — Пусни ме. Обещавам, че няма да кажа нищо на никого.
— Не мога.
— Защо?
—Защото тогава ще те отведат.
—Къде ще те отведат? Какво говориш бе?
Мълчеше, а това още повече влошаваше положението.
—Знаеш нещо за моя на семейството? Кажи!
— Лягай си, Луси. Ще говорим сутринта.
—Няма да спя! Нямаш право да ме държиш тук. Това е престъпление!
—Може би — той спокойно се съгласи. — Но няма друг начин.
До зори Луси или го заплаши със затвор, или отново обеща да мълчи, ако я освободи незабавно.
Грегъри никога не я докосваше, но това не я успокояваше. Момичето не разбираше намеренията му и се страхуваше от всяко шумолене.
Част четвърта. Ужасната истина
На сутринта Грегъри си тръгна, без да обясни нищо.
