— Аз съм щастлив — усмихна се той, като взе кутията с тортата. — Хайде да се прибираме. Момичетата сигурно вече ни чакат.
Качихме се отново в стария пикап и потеглихме по главната улица. Погледнах в огледалото за обратно виждане и сърцето ми за миг пропусна удар.
— Поканил ли си още някого у дома за днес? — попитах аз.
Ноа се намръщи объркано.
— Не. Само нас и момичетата. Защо питаш?
— Зад нас се движи черен седан — промърморих аз, взирайки се в тъмните затъмнени стъкла. — Следва ни още от гарата.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и сърцето ми за миг замря.
— Сигурен ли си? — попита Ноа, обръщайки се назад.
Завих рязко по съседната улица. Черният автомобил веднага повтори маневрата.
— Наистина идват след нас — прошепна Ноа, пребледнял.
— Може просто да им е по пътя — отвърнах, макар самият аз да не вярвах на думите си, докато спирах пред къщата.
Щом прекрачихме прага, ни посрещна апетитният аромат на пържено пиле.
— Значи наистина не си забравил двойната шоколадова торта! — възкликна радостно Фийби, като набързо избърса ръцете си.
— Кога съм забравял любимото ти? — засмя се Ноа. — Остави я на кухненския остров.
Черният седан беше повторил всяко наше завиване.
— Всичките двайсет и една свещички вече са готови! — развълнувано извика Кели, размахвайки кутийка кибрит. — Хайде веднага да ги запалим!
— Само гледайте да не подпалите къщата — предупредих ги аз, докато окачвах палтото си.
— След като всяка седмица оцеляваме след твоите кулинарни експерименти, дядо, няколко свещички няма да ни уплашат — пошегува се Кели.
— Много смешно — измърморих. — Просто ги сложете върху тортата.
Но преди да успее да драсне клечка кибрит, из цялата къща внезапно отекна силният звън на входния звънец.
— Очакваме ли някого? — попита Фийби и застина на място.
Настойчивият звън изпълни цялата къща.
— Не — отвърнах аз, стискайки бастуна си още по-здраво. — Категорично не.
— Аз ще отворя — каза Ноа.
Тръгнах веднага след него. Докато отключваше вратата, по гърба ми бавно се разливаше лепкаво, необяснимо чувство на страх.
— Моето прекрасно момче… — прозвуча женски глас, преливащ от престорена нежност.
На прага стоеше Лили, облечена в елегантно кремаво палто по тялото, а златните ѝ обеци блестяха на светлината.
— Какво правиш тук? — попита Ноа, а раменете му се втвърдиха като камък.
— Няма ли да поканиш собствената си майка вътре, вместо да я държиш на студа? — отвърна Лили и без да чака разрешение, прекрачи прага.
Страхът пълзеше по гърба ми с всяка секунда, докато тя нахално влизаше в дома ни.
— Никой не те е канил — казах аз, усещайки как гърдите ми се свиват.
— Днес синът ми навършва двайсет и една години — усмихна се Лили, оглеждайки къщата с трудно прикрито презрение. — Дойдох да празнувам със семейството си.
— Ние не сме твоите деца — каза Фийби и здраво хвана треперещата ръка на Кели.
— Вижте само колко красиви сте станали… — възкликна Лили и направи крачка към момичетата.
— Не смей да говориш с тях! — прекъснах я рязко, заставайки на пътя ѝ.
— Аз съм тяхната майка — отвърна Лили. — Имам пълното право да бъда тук, до собственото си семейство.
Аз съм тяхната майка.
— Загуби това право преди петнадесет години, в мига, в който се обърна и си тръгна от тази веранда!
— Оставих бележка! — започна да се оправдава тя. — Знаех, че при теб ще бъдат в безопасност. Не се преструвай, че съм ги изоставила.
— Заряза ги насред зимата само с една чанта пелени и без обувки! — изревах аз.
— На мен и Пийт ни трябваше време, за да свикнем с новия си брак! — извика Лили. — Нямаш представа под какъв натиск живеех тогава!
— Единственото, което разбирам, е, че избра богат мъж пред собствените си деца — изръмжах аз през стиснати зъби.
— Направих ужасна грешка, но въпреки всичко аз съм тяхната майка! — разплака се Лили, насилвайки сълзите си. — Бях млада и ужасно изплашена!
— Избра богат мъж вместо собствените си деца.
— Беше на двайсет и шест години, вече зряла жена — изсумтях аз. — И през всичките тези години нито веднъж не им се обади.
— Значи просто напълно ни забрави? — попита Фийби с пречупен глас.
— Никога — излъга Лили с привидно спокойствие. — Всеки ден мислех за вас, скъпа.
— Тогава защо не дойде, когато Кели лежа три седмици в болницата? — попита Ноа с леден тон.
Погледът на Лили нервно започна да се лута.
— Аз… аз не знаех за това…
— Защото си смени телефонния номер, за да не можем повече да се свържем с теб — напомних ѝ горчиво.
Очите на Лили неспокойно шареха из стаята.
— Стига вече! — отсече тя. — Дойдох да поправя всичко. Дори съм донесла прекрасен подарък.
— Запази си подаръка — каза Ноа спокойно. — Всъщност аз имам нещо за теб.
— За мен? — Очите на Лили светнаха с алчен блясък.
— Почакай тук — каза Ноа и тръгна към шкафа в коридора.
— Виждаш ли, дядо? — прошепна Лили със самодоволна усмивка. — Липсвала съм му. Купил ми е подарък с парите, които вече има.
