Моят втори баща винаги правеше от мухата слон, наричайки себе си „глава на семейството“, но когато неговият „специален подарък“ за рождения ден на мама се оказа пакет тоалетна хартия, разбрах, че е време да му върнем със същото. И, да кажем така, този подарък много скоро му влезе в употреба.
Моят втори баща, Олег, обичаше през цялото ни детство да ни напомня, че той е издръжката на дома. Всеки път, когато сядахме на вечеря, започваше с обичайната си фраза:
— Всички вие сте късметлии, че ви държа покрив над главите — казваше той и се смееше гръмко. Често го повтаряше и когато се беше отпуснал в старото си кресло. Това беше любимото му занимание.
Моята майка, Елена, винаги кимаше в отговор. Тя беше от онези жени, които избягват конфликтите на всяка цена. Тя не е израснала през 50-те години, но възпитанието ѝ силно се различаваше от нашето. Тя беше превърнала мълчанието почти в изкуство.
Като нейни деца — аз и братята и сестрите ми, Аня, Лиза и Антон — виждахме колко много ѝ се искаше да каже нещо, но тя мълчеше. В същото време със сигурност не смятахме Олег за „крал на замъка“ или „истински мъж“, както сам се наричаше.
Да, той плащаше всички сметки, докато растяхме, и бяхме благодарни за това. Но това не му даваше право да се държи с майка ни като със слугиня и да се смята за по-висш от всички нас.
Години наред се опитвахме да убедим мама да го напусне, но без успех.
В крайна сметка всички се изнесохме, когато навършихме пълнолетие, но аз и сестрите ми продължавахме често да я посещаваме. Антон живееше в другия край на страната, но ѝ се обаждаше на всеки няколко дни.
И въпреки това се тревожехме за нея.
Струваше ми се, че нашите посещения не са достатъчни, за да разберем наистина какво се случва в дома. Често седях сама в апартамента си и си мислех дали мама някога ще успее да си тръгне от този мъж и какво трябва да се случи, за да се освободи най-сетне от тези условни окови.
И ето, тази година се превърна в повратен момент. Този път Олег отиде твърде далеч. Няколко дни преди рождения ден на мама той не спираше да се хвали със своя „специален подарък“.
— Този подарък ще я срази на място — казваше той на вечеря, самодоволно ухилвайки се.
Искаше ми се да повярвам, че този път е решил да покаже уважение към мама. Но дълбоко в себе си знаех: Олег си остава Олег и такива хора не се променят.
Дойде рожденият ден на мама и, разбира се, ние със сестрите ми бяхме там, седнали в хола. Олег буквално сияеше, а мама го гледаше с надежда в очите.
След като отвори нашите подаръци, Олег ѝ подаде огромна, красиво опакована кутия. Той се усмихваше, а лицето на мама светна от радост, докато тя внимателно развързваше панделката.
— Олег, не трябваше… — каза тя тихо.
— Трябваше. Хайде, отваряй — настоя той, навеждайки се напред в креслото си.
Тя бавно развиваше опаковката, наслаждавайки се на момента… докато не видя какво има вътре — тоалетна хартия. Пакет от 12 ролки. Четирипластова. Семеен формат.
Мама примигна объркано.
— Толкова е мека. Като теб! — заяви Олег, плесвайки се по коляното и разсмивайки се гръмко. — И виж, четири слоя, като четирите ти деца. Перфектно, нали?
Мама се засмя неловко, но забелязах как очите ѝ се навлажниха. Ние със сестрите ми се спогледахме. Това не беше просто лош подарък — това беше жестоко.
Повече не можехме да търпим. Трябваше да направим нещо.
Два дни по-късно планът ни започна да се осъществява. Олег обожаваше две неща: да бъде „главният“ и безплатната храна. Затова го поканихме на „семейна вечеря“ в китайски ресторант, за който той винаги говореше с възхищение.
Аня, най-малката ми сестра, предложи идеята.
— Ще го направим на любимото му място. Нищо няма да заподозре — каза тя с усмивка.
Лиза, най-голямата от нас и най-практичната, повдигна вежда.
— И какво ще стане после?
— Не се тревожи, всичко сме уредили — отвърна Аня със загадъчна усмивка.
Избрахме дата и направихме така, че Олег при никакви обстоятелства да не пропусне тази вечеря.
— Вечерята е за наша сметка — каза Аня с мил глас.
Олег изпъчи гърди.
— Е, най-после някой реши да плати вместо мен. Радвам се, че възрастният ви живот ви е отворил очите колко сте късметлии с мен!
Ние тайно превъртяхме очи.
Ресторантът беше пълен тази вечер. От тавана висяха блестящи червени фенери, които създаваха уютна светлина.
Храната по съседните маси изглеждаше апетитно и забелязах как Олег вече огладнява, докато сядахме на нашата маса.
— Кога ще дойдат майка ви и Лиза? — попита той, поглеждайки към входната врата.
— Не се тревожи. Скоро ще са тук. А дотогава можем да поръчаме нещо — предложих аз, кимвайки на Аня.
Тя се съгласи и започна да изброява ястията, които бяхме планирали специално да поръчаме: сечуанско говеждо, пиле гунбао и най-лютото мапо тофу в менюто.
Олег направи обичайния си избор, но ние знаехме, че планът ни ще проработи.
