Всяко ястие изглеждаше като шедьовър — наситени червени и кафяви оттенъци, пресни подправки и достатъчно люта чушка, за да разплаче пораснал мъж.
Очите на Аня светнаха, когато сервитьорът подреди чиниите на масата.
— Олег, ти нали можеш да ядеш люто, нали? — попита тя престорено загрижено.
Олег се поколеба за миг, но бързо кимна:
— Разбира се. Мога да ям всичко. За истинския мъж нищо не е прекалено люто.
Аз добавих:
— Само внимавай, тези ястия са наистина много люти.
Думите ми го засегнаха.
— Не говори глупости, Катя — каза той с гримаса и веднага взе клечките, за да опита парче говеждо.
Отначало издаде преувеличен стон на удоволствие, за да „покаже мъжествеността си“, но скоро лицето му стана червено като фенерите над нас. Пот се появи на челото му и той започна тежко да диша през носа.
— Всичко наред ли е? — попита Аня с престорена загриженост.
— Разбира се — отговори той с пълна уста. — Много е вкусно.
Бях сигурна, че Олег няма да иска добавка след като изпи цяла чаша кола, но Аня и аз започнахме да ядем с удоволствие.
— Ами, не е чак толкова люто — коментира Аня, усмихвайки се към него. Това беше капан.
Аз кимнах и си сложих още една порция.
Олег, нежелаещ да отстъпи, отново започна да яде. Дишаше тежко, но на въпросите дали всичко е наред, отговаряше само:
— Това прочиства синусите, момичета.
Междувременно пръстите му отново се вдигнаха, за да повикат сервитьора и да поръчат още кола.
Аня се наведе към мен и прошепна:
— Той ще го усети по-късно.
— О, още как — прошепнах в отговор, усмихвайки се хитро.
Докато Олег демонстрираше своята „мъжественост“, изяждайки лютите ястия, мама и Лиза бяха у дома, където с нает камион и хамали събираха нейните вещи.
Те бързо опаковаха дрехите ѝ, сувенирите, любимото ѝ кресло и дори тостера. Аз настоях да вземат и онова, което мама беше подарявала на Олег през годините, спестявайки пари: неговото любимо кресло и инструментите му.
Но основният акцент в плана беше предложението на Аня да се изнесе от къщата цялата тоалетна хартия.
Олег все още беше зачервен, когато излязохме от ресторанта, и мърмореше, че мама и Лиза така и не са дошли. Аз предложих да минем през дома, за да проверим дали всичко е наред.
Когато пристигнахме, всичко вече беше готово. Камионът си беше тръгнал, а мама и Лиза се бяха скрили в гаража.
Олег влезе в къщата, а аз и Аня вървяхме след него. Той направи само няколко крачки в хола и внезапно спря.
— Къде е моето кресло? — изръмжа той, забелязвайки празното място.
— Изчезна — небрежно отвърна Аня, накланяйки глава. — Мама си го взе.
Олег се обърна към нас, лицето му отново почервеня, но преди да успее да каже нещо, стомахът му силно закъркори. Той се преви, държейки се за корема.
— Ох, изглежда тази люта храна… — започна той, оглеждайки се паникьосано.
— Нещо не е наред, Олег? Надявам се да не е от храната — казах аз, невинно примигвайки.
Той ме погледна злобно, след което се втурна по коридора. След секунди чухме как вратата на банята се затръшна.
Мама и Лиза излязоха от укритието си точно навреме, за да чуят как Олег крещи от банята:
— Къде е цялата тоалетна хартия?!
Не издържах и се разсмях.
— Взехме я заедно с креслото! — извиках, смеейки се. — В крайна сметка и тя принадлежи на мама!
— КАКВО?! — изрева той в отговор.
Явно още не беше разбрал, затова мама се приближи до вратата на банята.
— АЗ ТЕ НАПУСКАМ, ОЛЕГ! И взех това, което ми принадлежи — каза тя силно. — Включително и достойнството си.
От другата страна на вратата се чу силен стон.
— Не можеш просто така да си тръгнеш! — извика той.
— ГЛЕДАЙ МЕ! — отвърна мама. — Макар че сега едва ли можеш, но се наслаждавай на нощта в банята!
Ние със сестрите ми се спогледахме и избухнахме в смях.
Олег отново изстена, чуха се и други неприятни звуци — това беше знакът ни да си тръгваме.
— Хайде, мамо — казах аз.
Тя кимна и излезе с нас, като ни благодари за помощта.
На следващия ден Олег се опитваше да ѝ се обади. Оставяше гласови съобщения с фалшиви извинения и жалки оправдания.
— Лена, хайде, бъди разумна! Не можеш просто така да избягаш! — молеше той.
Но мама не отговаряше и не се обаждаше обратно.
Вместо това ни хрумна по-добра идея.
За неговия рожден ден изпратихме на Олег малък подарък. Пакет тоалетна хартия, опакован също толкова красиво, колкото този, който той подари на мама.
Вътре имаше бележка:
„За истински мъж“.
Мама се премести при Лиза — временно, докато всички ѝ помагахме да стъпи отново на краката си. Антон беше във възторг, когато разбра за плана ни, и съжаляваше, че не е бил с нас.
Доколкото ми е известно, Олег все още се оплаква на всички наоколо. А мама най-накрая живее живота си без неговия контрол и ние сме невероятно горди с нея.
