Този път Надежда включи високоговорителя.
Гласът на Алексей вече не звучеше спокойно и дружелюбно. В него се усещаше раздразнение.
— Наистина ли реши просто да ме пренебрегваш? Нали вече ти обясних какво се случи.
— Слушам те — отговори тя с необичайно спокойствие.
— Почти приключих с въпроса около апартамента. Не ми достига сравнително малка сума. Ти можеш да ми помогнеш, това е напълно нормално.
— Нормално ли? — намеси се дъщерята. — Татко, наистина ли смяташ, че това е нещо нормално?
Настъпи тишина. Очевидно той изобщо не беше очаквал да чуе нейния глас.
— Аня? Ти ли си?
— За теб аз вече не съм Аня — отвърна тя студено. — Нали изчезна от живота ни? Или вече си забравил?
От слушалката се чу тих шум, сякаш той нервно размести телефона в ръката си.
— Нямам намерение отново да се оправдавам за миналото — каза Алексей рязко. — Сега говорим за бъдещето.
— За нашето бъдеще ли? — спокойно попита Надежда.
— Не. За моето бъдеще — уточни той без колебание.
Тези думи увиснаха във въздуха над масата като окончателна присъда, след която вече нямаше какво да бъде казано.
Надежда бавно остави телефона върху плота.
— Е, това беше всичко — прошепна тя тихо.
— Какво означава „всичко“? — гласът му прозвуча още по-силно и напрегнато.
Но тя вече не го слушаше истински. Думите му достигаха до ушите ѝ, без повече да намират място в сърцето ѝ.
— Мамо… — дъщерята я гледаше внимателно, без да откъсва очи от лицето ѝ. — Какво ще направиш сега?
За първи път през целия ден Надежда насочи поглед право напред.
В очите ѝ вече нямаше колебание. Беше останала само студена яснота и твърда решимост.
— Той си въобразява, че все още съм същата жена, която остави преди години.
Тя бавно се изправи от стола.
— Но този път жестоко се лъже.
В същия миг телефонът извести за ново съобщение.
Кратко.
Рязко.
Без поздрав и без нито една излишна дума.
„Ако не преведеш парите, ще дойда лично и ще реша всичко по друг начин.“
Надежда прочете текста веднъж.
После още веднъж.
И за първи път от много години не изпита страх.
Вместо това усети тревожното осъзнаване, че миналото наистина се готви да почука на вратата ѝ.
Глава 3. Заплахата, която върна миналото на повърхността
Дори след като екранът на телефона угасна, думите не преставаха да кънтят в съзнанието ѝ.
„Ако не преведеш парите, ще дойда лично и ще реша всичко по друг начин.“
На следващата сутрин Надежда отново отвори съобщението. Сякаш се надяваше, че през нощта думите някак са променили значението си. Но написаното остана същото — дръзко, безцеремонно и смразяващо.
— Той заплашва ли те? — попита рязко дъщеря ѝ зад гърба ѝ.
Надежда леко потръпна.
— Това не е заплаха… — започна тя по стар навик.
Но още преди да довърши изречението, млъкна.
Не успя да убеди дори самата себе си.
Дъщеря ѝ внимателно взе телефона от ръцете ѝ и бързо прочете цялата кореспонденция.
— Той напълно е изгубил връзка с реалността — каза тихо тя. — Единадесет години не се обади нито веднъж, а сега щял да идва да „решава въпроса“?
— Винаги говореше така, когато искаше да ме притисне — отвърна уморено Надежда. — Просто тогава вярвах, че всичко това ще бъде само временно…
Тя внезапно прекъсна мисълта си.
Думата „временно“ отдавна се беше превърнала в болезнен капан за тяхното семейство.
Телефонът отново завибрира.
Алексей.
Този път гласът му звучеше различно — по-тежък, по-уморен, но все така изпълнен със скрит натиск и увереност.
— Надя, стига с тези драми. Вече съм в града. Можем да се срещнем и спокойно да поговорим.
— Значи все пак дойде? — попита тя спокойно.
— Искам лично да уредим този въпрос.
— След единадесет години?
Настъпи кратко мълчание.
После се чу раздразнена въздишка.
— Не разбирам защо правиш толкова голям проблем от всичко това.
Дъщерята не издържа.
— Проблем ли? Ти ни изостави без нито едно обяснение!
— Аз разговарям с майка ти — прекъсна я той с леден тон.
— Тя вече не ти принадлежи — отвърна дъщерята без колебание.
Настъпи тежка тишина.
И в тази тишина сякаш за първи път се пропука увереността му, че все още може да контролира живота им и да диктува правилата.
Надежда затвори очи за миг.
— Алексей — каза тя спокойно след дълга пауза. — Не идвай.
— Това не зависи от теб.
Тези думи я нараниха много по-силно от всичко, което беше чулa дотогава.
Тя бавно изправи рамене и го погледна спокойно.
— Наистина ли вярваш, че можеш просто да се появиш след толкова години и отново да ни отнемеш спокойствието, сякаш никога нищо не се е случило?
Той не отговори веднага.
Изчака няколко секунди, след което каза:
— Не отнемам нищо. Просто искам това, което в момента ми е жизненоважно.
Дъщерята рязко се изправи от стола.
— Достатъчно! Ако дойде тук, веднага ще се обадя в полицията.
Думата „полиция“ изпълни стаята с напрежение.
За първи път от началото на разговора Алексей наистина онемя.
След кратко мълчание тихо промълви:
