— Настройваш децата срещу мен.
По устните на Надежда премина горчива усмивка.
— Не, Алексей.
Тя обърна поглед към прозореца.
— Това успя да го направиш съвсем сам.
И прекъсна разговора.
Телефонът остана върху масата, но вече не беше просто устройство.
Беше тънката нишка, по която миналото отчаяно се опитваше отново да намери път към живота им.
Най-тревожното беше, че този път той наистина пътуваше насам.
Глава 4. Срещата, за която той изобщо не беше подготвен
Той пристигна още на следващия ден.
Надежда не разбра това от телефонно обаждане или от ново съобщение. Просто забеляза автомобила, спрял пред входа.
Познатата стара кола стоеше на обичайното място, но изглеждаше така, сякаш и тя беше остаряла заедно със своя собственик. Алексей слезе бавно, огледа се внимателно, като човек, който сам не е сигурен дали изобщо има право да прекрачи отново това място.
Когато се изкачи до етажа, входната врата вече не беше заключена.
Той спря пред нея за миг.
После тихо почука.
— Надя… — гласът му звучеше значително по-тихо, отколкото по телефона. — Нека поне този път минем без сцени.
Тя не отговори веднага.
Само го гледаше мълчаливо.
В погледа ѝ нямаше сълзи, нито отчаяние, нито онази стара болка, която някога я беше пречупвала. Беше останало единствено спокойно, непреодолимо отчуждение.
— Значи все пак дойде — каза тя тихо.
Той се опита да се усмихне.
— Казах ти, че въпросът е важен.
Без да чака покана, прекрачи прага така, сякаш се връщаше в собствения си дом. Спря в коридора и огледа стените.
— Почти нищо не се е променило…
— Променило се е абсолютно всичко — отвърна спокойно Надежда.
В този момент от стаята излезе дъщеря им. Алексей видимо се напрегна.
— Аня… станала си истинска млада жена.
— А ти се превърна в напълно чужд човек — отвърна тя без колебание.
Настъпилото мълчание се оказа по-силно от всеки възможен спор.
Алексей премести поглед към Надежда.
— Не съм дошъл да се караме. Просто трябва да приключа въпроса с парите. За вас това не е чак толкова голяма сума.
Надежда бавно скръсти ръце пред гърдите си.
— За теб може да е „не чак толкова голяма сума“. За нас това са години труд, лишения и живот.
Той се намръщи.
— Значи още водиш сметка за всичко?
— Не — отвърна тя спокойно. — Отдавна преживях всичко това.
Последва кратка пауза.
След това тя извади дебела папка с документи и я постави върху масата.
— Тук са кредитите, които изплащах сама. Тук са разходите за децата, които поемах без ничия помощ. А тук е всичко онова, което ти предпочете да не виждаш през тези единадесет години.
Той сведе поглед към документите и за първи път самоувереността му започна видимо да се пропуква.
— Но аз плащах издръжка…
— Минималната възможна. Според удостоверението за доходи, което сам си беше уредил — прекъсна го Надежда.
Дъщерята направи крачка напред.
— Татко, ти не просто си тръгна от семейството. Ти избра да изчезнеш напълно от живота ни.
Алексей въздъхна рязко.
— Допуснах грешка. На всеки се случва.
И точно тогава Надежда за първи път повиши тон.
— Грешка е да забравиш да се обадиш или да закъснееш за среща. Това, което направи ти, беше съзнателен избор. Просто никога не се върна.
Тишината натежа още повече.
Толкова плътна, че сякаш можеше да бъде докосната с ръка.
Той я гледаше така, сякаш едва сега осъзнаваше, че пред него вече не стои жената от миналото, която можеше да бъде сломена с чувство за вина или съжаление.
— Значи няма да ми помогнеш? — попита той с приглушен глас.
Надежда бавно поклати глава.
— Не.
— Дори заради децата?
Дъщерята се усмихна горчиво.
— Не използвай нас като оправдание.
Алексей остана неподвижен няколко секунди, след което леко кимна.
После, почти объркано, тихо каза:
— Мислех, че между нас все още е останало нещо…
Надежда го погледна право в очите.
Гласът ѝ беше спокоен, но окончателен.
— Да… останало беше. Но именно ти сам го унищожи.
Той направи една крачка назад.
След това още една.
И си тръгна.
Без скандали.
Без заплахи.
Без опити да каже още нещо.
Просто изчезна — почти по същия начин, както беше изчезнал преди единадесет години.
Само че този път завинаги.
Надежда затвори вратата.
И за първи път от много години не почувства тежестта на миналото.
Вместо нея сърцето ѝ се изпълни с необичайна лекота и вътрешен покой.
Дъщеря ѝ тихо наруши тишината.
— Това ли беше?
Надежда кимна спокойно.
— Да. Свърши се.
И точно в този миг миналото престана да бъде нещо, което може да се върне и отново да ги преследва.
То се превърна само в далечен спомен — спомен, който вече нямаше никаква власт над живота им.
Край.
