Да кажа, че писмата са били неразбрани.
Сякаш Рут и Майкъл бяха просто стари познати.
Каквото и да се е случило между тях, исках да чуя, че няма нищо общо с брака ни.
Но вместо това той каза:
— Те се срещнаха на конференция във Валета.
Веднага си спомних това пътуване.
По това време Майкъл работеше за корабна компания.
Често му се налагало да пътува до различни градове.
Останах вкъщи с дъщеря ни Ребека, която току-що беше започнала да ходи на училище.
Всяка вечер ми се обаждаше.
Поне винаги така съм си мислел.
Дейвид продължи:
— Рут дойде тук, за да посети сестра си. Срещнали са Майкъл в този ресторант.
Огледах двора.
Стари каменни стени.
Цъфтящи растения, които се увиват около арки.
Пристанището, видимо през прохода.
Именно тук съпругът ми срещна жената на друг мъж.
—Тогава пак ли се видяха? — попитах.
— Няколко пъти.
— Тук?
— Тук. В Лондон. В Париж. И веднъж в Бостън.
Бостън.
Спомних си онова пътуване до Бостън.
Майкъл се върна у дома с червен шал и каза, че го е купил по време на трансплантацията, защото много съм му липсвал.
Нося този шал от двадесет години.
Притиснах длани към устата си.
Дейвид отмести поглед.
— Обичаха ли се?
— Не знам.
— Не ме лъжи повече.
Отново ме погледна в очите.
— Да.
Този отговор унищожи нещо в мен.
Не шумно.
Не се получи оглушително напукване.
Просто нещо мълчаливо се срути в живота ми, което смятах за вече завършено.
Майкъл умря до мен.
Ракът бавно го отнемаше от мен.
хранех го със супа, когато вече не можеше да държи лъжица сам.
Измих му косата.
Положих отново леглото.
Тя спеше на стол близо до леглото му в хосписа.
Стисна ръката ми последната сутрин и прошепна
—Ти беше най-доброто нещо, което се случи в живота ми.
Аз му повярвах.
Може би някаква част от мен е вярвала досега.
И точно това беше най-жестокото нещо.
—Защо свърши? — Попитах.
— Рут каза, че са решили да останат със семействата си.
— Колко благородно.
Дейвид потръпна.
— Те прекратиха връзката си преди двадесет и една години.
— Но те продължиха да си кореспондират?
— За известно време. Последните писма бяха предимно извинения.
— Молиха ли се един друг за прошка?
— Предимно да.
Отново погледнах плика.
—А това писмо?
— Майкъл го написа за вас.
—Защо не ми го даде?
—Мисля, че го е предал на Рут, защото е бил уплашен.
— Уплашен от мен?
— Уплашен, че ще те загуби.
Ухилих се горчиво.
— В продължение на единадесет години той рискуваше да ме загуби.
— Разбирам.
— Не, Дейвид. Знаеш какво направи жена ти. Но не знаеш какво ми причини съпругът ми.
Той прие думите ми, без да се опитва да се защити.
Това ме затрудняваше все повече да държа гнева си в една посока.
— Рут знаеше ли, че Майкъл е починал?
— Да.
— Откъде?
— Тя проследи семейството ви онлайн.
Студът ме накара да се почувствам.
—Затова ли ме разпозна?
Дейвид кимна.
—Те бяха в кутията снимки. В един, ти и Майкъл сте заснети на сватбата на дъщеря ти. На другия — по време на честването на годишнината.
Станах от стола си.
—Така че, когато ме видяхте на улица Валета с обърната карта, знаехте отлично кой съм.
— Да.
—Смяхте се и попитахте дали за първи път идвам в Малта.
— Да.
—И се преструваше, че сме напълно непознати.
—Щях да се представя и да ти дам плика.
— Но не го направи.
— No.
— Защо?
Погледна към пристанището.
—Защото ми се усмихна.
Чаках продължението.
—Сега звучи глупаво, — каза той. — Но ти изглеждаше объркан и тогава започна да се смееш на себе си. Няколко месеца си те представях само с името ти на плика. И изведнъж пред мен се появи жив човек.
—Значи ме покани на кафе.
—I се убеждавах, че това е просто кафе.
— Тогава имаше закуска.
— Да.
— Gozo Trip.
— Да.
— Последната ми вечеря на острова.
Гласът му стана по-тих.
— Да.
С всяка изповед всичките ми спомени се променяха.
Кафе, което изглеждаше случайно.
Пътуване с ферибот, в което той хвана ръката ми, когато палубата се завъртя.
Денят, в който ми купи лимонов сладолед и избърса захарта от палеца ми.
Тих разговор близо до морето, когато Дейвид каза, че се радва, че съм съгласен да отида с него.
Мислех, че самият живот ни събира.
И Дейвид току-що ме разпозна.
Последва ме.
И реших да не обяснявам защо.
—Ти ме използва, — казах.
—В началото наистина исках отговори.
— Какви са отговорите?
—Исках да видя дали Майкъл е съсипал живота ти по същия начин, по който тайната на Рут съсипа моя.
Гледах го напрегнато.
— Изглеждах ли счупен?
— No.
—И това разочарова ли те?
Лицето му беше изкривено.
— В началото? Може би.
Истината беше неприятна, но все пак оценявах честността му.
Шест години след смъртта на Рут Дейвид беше уверен, че бракът им се основава на искреност.
И тогава открил скрит живот, за който не знаел нищо, че съществува.
Дойде в Малта, защото оттам започна всичко.
