Пристигнах на този остров в търсене на спокойствие, за да започна нов живот и да се излекувам от миналото. Вместо това срещнах НЕГО — очарователен, внимателен и всичко онова, за което дори не знаех, че ми е нужно. Но в момента, в който започнах да вярвам в ново начало, един-единствен миг разруши всичко.
Макар да бях прекарала тук десетилетия, всекидневната ми изглеждаше като чуждо място. Бях на 55 години и стоях, загледана в отворения куфар, чудейки се как животът ми ме беше довел дотук.
„Как стигнахме дотук?“ — попитах се, гледайки олющената чаша с надпис „Завинаги и винаги“ в ръката си, преди да я оставя настрана.
Прокарах ръка по дивана. „Сбогом, неделно кафе и караници за пица.“
Спомените бучаха в главата ми като нежелани гости, които не можех да прогоня. В спалнята празнотата се усещаше още по-силно. Другата половина на леглото ме гледаше като обвинение.
„Не ме гледай така,“ — промърморих. „Не е само моя вина.“
Събирането на багажа се превърна в лов на вещи, които все още имаха значение. Лаптопът лежеше на масата като фар.
„Поне ти остана,“ — казах, като го погалих.
В него беше недовършената ми книга, върху която работех от две години. Тя още не беше готова, но беше моя — доказателство, че не съм се изгубила напълно.
И тогава дойде писмото от Лана:
„Креативен ретрийт. Топъл остров. Ново начало. Вино.“
„Е, разбира се, вино,“ — засмях се аз.
Лана винаги умееше да прави катастрофите привлекателни. Идеята звучеше безразсъдно, но нали в това беше смисълът?
Погледнах потвърждението за полета. Вътрешният ми глас не ме оставяше на мира.
Ами ако не ми хареса? Или ако не ме приемат? Ами ако падна в океана и ме изядат акули?
Но после дойде друга мисъл.
Ами ако все пак ми хареса?
Издишах и затворих куфара. „Ето ти бягство.“
Аз не бягах. Аз вървях към нещо ново.
Островът ме посрещна с топъл бриз и ритмичния шум на вълните, разбиващи се в брега. За миг затворих очи и поех дълбоко въздух, позволявайки на соления аромат да изпълни дробовете ми.
Точно това ми трябваше.
Но спокойствието не продължи дълго. Когато стигнах до мястото на ретрийта, островният свят се смени с гръмка музика и изблици на смях. Хора, предимно на възраст между 20 и 30 години, се бяха излегнали върху ярки пуфове, държейки напитки, които приличаха повече на чадърчета, отколкото на течност.
„Е, това със сигурност не е манастир,“ — промърморих.
Група край басейна се засмя толкова силно, че изплаши птица на близкото дърво. Въздъхнах.
Креативни пробиви, а, Лана?
Преди да успея да се скрия в сянката, се появи Лана — с шапка, наклонена игриво, и маргарита в ръка.
„Тея!“ — извика тя, сякаш не си бяхме писали едва вчера. „Дойде!“
„Вече съжалявам,“ — промърморих, но се усмихнах.
„Айде де,“ — махна тя с ръка. „Тук се случва магия! Повярвай ми, ще ти хареса.“
„Надявах се на нещо… по-тихо,“ — казах, повдигайки вежда.
„Глупости! Трябва да се запознаеш с хората и да попиеш енергията! Между другото,“ — тя ме хвана за ръката, — „трябва да те запозная с някого.“
Преди да успея да възразя, ме поведе през тълпата. Чувствах се като уморена майка на училищно парти, опитваща се да не се спъне в захвърлени джапанки.
Спряхме пред мъж, който, кълна се, изглеждаше като от корица на GQ. Загоряла кожа, спокойна усмивка и бяла ленена риза, разкопчана точно толкова, че да е загадъчна, но не вулгарна.
„Тея, това е Ерик,“ — каза Лана с възторг.
„Приятно ми е, Тея,“ — каза той, гласът му беше мек като океанския бриз.
„Взаимно,“ — отвърнах аз, надявайки се нервността ми да не личи прекалено.
Лана сияеше, сякаш току-що беше уредила кралски годеж. „Ерик също е писател. Той мечтаеше да се срещне с теб, след като му разказах за книгата ти.“
Бузите ми пламнаха. „О, тя още не е завършена.“
„Няма значение,“ — каза Ерик. „Две години труд… това е невероятно. С удоволствие бих чул повече за нея.“
Лана се ухили и отстъпи назад. „Вие си поговорете. Аз ще си взема още една маргарита!“
Ядосах ѝ се. Но след няколко минути — дали заради неустоимия чар на Ерик или магичния морски бриз — се съгласих на разходка.
„Дай ми минутка,“ — казах, изненадвайки дори себе си.
В стаята си изрових от куфара най-подходящата лятна рокля.
Защо пък не? Щом вече ме въвличат, поне да изглеждам добре.
Когато излязох, Ерик вече ме чакаше. „Готова ли си?“
Кимнах, опитвайки се да изглеждам спокойна, въпреки че в стомаха ми се надигаше непривична за мен тръпка. „Води.“
Ерик ми показа части от острова, които изглеждаха недокоснати от суетата на ретрийта. Уединен плаж с люлка, висяща от палма, скрита пътека към скала със спираща дъха гледка — места, които не присъстват в туристическите брошури.
„Много те бива,“ — засмях се аз.
„В какво?“ — попита той, сядайки на пясъка.
„В това да накараш някого да забрави, че изобщо не му е мястото тук.“
Усмивката му се разшири. „Може би мястото ти не е толкова чуждо, колкото си мислиш.“
