Тя не помръдна.
Егор също.
И двамата погледнаха към стаята, където на масата мигаше екранът на стар телефон.
— Отговор, — той каза тихо.
В тази дума нямаше нито молба, нито пряка заповед. По-скоро наблюдение. Проверете.
Лидия бавно направи крачка.
— Защо изобщо е тук? — попита тя, без да откъсва очи от екрана.
— Ти сам го остави, — отговори Егор. — След като се премести. Не си ли спомняш?
Тя не си спомняше.
И това беше първият истински удар.
Телефонът замлъкна, но почти веднага звънна отново. Името на екрана продължаваше да свети, сякаш изискваше той най-накрая да бъде разпознат.
Лидия вдигна телефона.
— Здравейте…
Пауза.
Тогава мъжки глас, дрезгав и внимателен:
— Лидия… аз съм.
Тя затвори очи.
— Андрей? — тя издиша.
Егор леко наклони глава.
Той слушаше.
Твърде внимателно.
— Опитах се да се свържа с вас в продължение на няколко месеца, — каза Андрей. — Току-що изчезна. Абсолютно. Помниш ли какво стана преди да си тръгнеш?
Лидия почувства, че подът под краката й изглежда е станал мек и ненадежден.
— Аз… Ожених се, — каза тя несигурно.
Пауза отново.
И тогава Андрей изрече една фраза, след която старият свят най-накрая се пропука:
— Лидия… никога не си ставала официално негова съпруга.
Тишина.
Такова мълчание никога не е обикновено.
Случва се само когато реалността се пречупи точно пред очите ни.
Лидия рязко се обърна към Егор.
— Какво каза сега?
Егор не изглеждаше изненадан.
Изглеждаше почти уморен.
— Вие сте преуморени, — той спокойно каза. — Отново обърквате събитията.
Лидия стисна телефона толкова силно, че пръстите й побеляха.
— Той казва, че не сме женени.
Егор бавно се приближи.
— Какво е вярно за теб сега, Лидия? Документи? Нечий друг глас по телефона? Откъси от спомени? Или шест години живот до мен?
Тези думи удрят по-силно от всяко признание.
Андрей продължи да говори по телефона:
— Лидия, ти изчезна след лечението. След онази клиника… спря да отговаряш на всички. Мислехме…
Егор рязко протегна ръка.
— Дай ми телефона.
Но Лидия се оттегли за първи път.
— Не идвай.
Гласът й трепереше, но в него вече се бе появила сила, която не бе съществувала преди.
И тогава тя забеляза нещо, на което не беше обръщала внимание преди: на китката й имаше тънък белег, подобен на стар отпечатък от медицинска гривна. Едва забележимо. Почти изчезна.
Тя загуби дъха си.
— Какво ми направи? — прошепна тя.
Егор спря.
И за първи път през всичките тези години лицето му стана абсолютно отворено.
— Спасих те, Лидия.
Пауза.
— От себе си.
Телефонът в ръката й все още предаваше гласа на Андрей, но изглеждаше далечен, сякаш идваше от друг живот.
Лидия погледна към кухнята. За кутии с дати. За чаша лайка. На Егор, който стоеше между нея и миналото й, като пазач на заключена врата.
И за първи път тя осъзна:
най-лошият въпрос не е какво й е причинил.
Най-лошият въпрос е — коя от това тя все още може да си спомни.
ФИНАЛ
