Два дни преди сватбата ми годеникът ми Робърт ме изненада с новина — наложи му се да замине в неочаквана командировка. Нещо не беше наред и когато обаждането от шефа му не се потвърди, тръгнах след него. Това, което открих, изобщо не беше това, което очаквах, и ме накара да се усъмня в доверието, любовта и в човека, за когото се канех да се омъжа.
Когато навърших тридесет, почувствах нарастващ страх, че никога няма да се омъжа. Притеснявах се, че любовта ме е подминала. Но ето ме тук — само на два дни от това да стана съпруга.
Беше като сън. Щях да започна нова глава от живота си с Робърт — човекът, който открадна сърцето ми и ми показа каква може да бъде любовта в действителност. Робърт беше всичко, което някога съм искала: умен, мил и безкрайно добър.
Дори когато бях разстроена, той можеше да ме разсмее с глупавите си шеги или топлата си усмивка. Чувствах се цяла.
Но тази радост се изпари в момента, в който Робърт влезе в спалнята. Тревожното изражение на лицето му ме накара да замръзна. Нещо беше не наред.
„Какво стана?“ попитах аз, щом видях притеснението му.
Робърт се поколеба, като потърка тила си. „Катрин, много съжалявам, но трябва да замина по работа.“
„Какво?“ казах аз, присвивайки вежди. „Но сватбата ни е след два дни.“
„Знам,“ каза той с мек глас. „Обещавам, че ще се върна навреме. Може би дори в нощта преди сватбата.“
„Сериозно ли? Оставяш ме сама точно сега?“ Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех да го спра.
Робърт въздъхна и се приближи. „Нямаше да тръгна, ако не беше важно. Всичко вече е планирано, така че нищо не би трябвало да се обърка. Съжалявам, че се получи така, но наистина трябва да отида.“
„Но защо?“ попитах, усещайки как лицето ми пламва. Думите ми заседнаха; опитвах се да овладея емоциите си.
Робърт ме притегли към себе си и ме прегърна силно. „Мразя да ти причинявам това, но цял живот е пред нас. Винаги ще бъда до теб, Катрин.“
„Кой ще пътува с теб?“ попитах вече по-тихо.
„Травис. Затова е толкова важно“, каза той. Знаех, че Травис е неговият шеф, и го разбирах. И въпреки това ми идваше да изкрещя като дете. Но се сдържах. Все пак бях възрастна.
„Добре,“ казах след дълга пауза. „Но помисли как ще компенсираш това, докато те няма.“
Робърт тихичко се засмя, устните му докоснаха челото ми. „Добре,“ каза той. После се обърна и започна да си събира багажа.
Робърт се движеше бързо, сгъваше дрехи и ги подреждаше в чантата. Аз останах да седя на леглото и мълчаливо да го наблюдавам, надявайки се да се откаже. Всяка вещ, която прибираше, ми се струваше като още една крачка далеч от мен.
Погледът ми падна на края на леглото, където лежаха самолетните му билети. Вниманието ми привлече дестинацията.
Не мислех, че компанията му работи в този град. Може би се разширяват, помислих си, опитвайки се да се убедя, че има някакъв смисъл.
Когато свърши, го изпратих до вратата. Той ме прегърна силно, целуна ме за довиждане и си тръгна. Няколко минути по-късно телефонът ми завибрира.
Като видях името на Травис, сърцето ми подскочи. Защо ми звъни? Да не би да се е случило нещо с Робърт?
„Ало? Всичко наред ли е?“ попитах, а гласът ми трепереше, докато стисках телефона.
„Всичко е наред,“ отговори спокойно Травис. „Просто исках да ти кажа, че няма да мога да дойда на сватбата ти. Ще бъда в командировка извън града. Но все пак бих искал да изпратя на теб и Робърт подарък. Как мога да ви го предам?“
Стомахът ми се сви. „Чакайте, Робърт ще се върне за сватбата, нали?“ попитах, объркана.
„Катрин, не разбирам съвсем какво имаш предвид,“ каза озадачено Травис. „Никога не бих изпратил Робърт в пътуване толкова близо до сватбата му. Той ли ти каза, че съм го направил?“
Замръзнах, опитвайки се да измисля какво да кажа. „О, не. Сигурно съм разбрала погрешно,“ казах бързо. „Ще ви кажа за подаръка.“
„Добре,“ каза Травис, тонът му беше несигурен. „Кажи ми, ако ти трябва нещо.“ После затвори.
Без да се замислям, грабнах чантата си, портмонето и палтото, като оставих всичко останало. Докато карах към летището, мислите ми препускаха.
Робърт ме беше излъгал. Не знаех защо, но ми трябваха отговори. Неопределеността беше непоносима.
Ръцете ми трепереха, когато си купувах билет за неговия полет. За щастие все още имаше свободни места.
На проверката се опитвах да събуя обувките и да сваля якето, усещайки, че всички ме гледат.
След като минах, скрих косата си под качулката и сложих слънчеви очила. Огледах зоната за изчакване и тогава го видях.
Робърт седеше до гейта, с наведена глава, и гледаше в телефона си. Седнах достатъчно далеч, за да не ме забележи, но достатъчно близо, за да го следя.
Когато обявиха полета, му позволих да се качи пръв. Сърцето ми блъскаше, когато го последвах в самолета, държейки се на разстояние.
Не можех да повярвам, че го правя, но трябваше да знам истината. Полетът ми се стори безкраен. Всеки път, когато Робърт помръдваше на седалката си, се чудех за какво мисли.
