Когато кацнахме, пак го видях и го последвах навън. Той хвана такси и аз направих същото.
„Следвайте онази кола, но дръжте дистанция,“ казах на шофьора. Той ме погледна любопитно, но кимна. Пулсът ми се ускори, докато се движихме.
Колата спря пред малка къща в тих квартал. Помолих шофьора да спре няколко къщи по-нататък и бързо му платих.
Скрита зад едно дърво, наблюдавах как Робърт излиза от таксито. Той се поколеба пред вратата, после почука.
Задържах дъха си и го гледах внимателно. След миг вратата се отвори и някой пристъпи напред.
От позицията ми зад дървото не можех да видя кой е, но от силуета му гърдите ми се стегнаха. А после, за мое неверие, Робърт влезе вътре.
За момент замръзнах. Събрах смелост и се промъкнах към къщата.
Ръцете ми трепереха, когато надникнах през съседния прозорец — дъхът ми замъгли стъклото. От видяното коленете ми омекнаха.
Робърт беше вътре и седеше с жена, която не познавах. Наведе се и я прегърна така, както винаги прегръщаше мен.
Сълзи замъглиха погледа ми и се стекоха по лицето ми, а сърцето ми се разби на парчета. Не можех да повярвам на това, което виждам.
Не знам колко време стоях там — вцепенена и трепереща. Звукът от отварящата се входна врата ме върна в реалността.
В паника се хвърлих в храстите, навеждайки се ниско, за да не ме забележат. От укритието си наблюдавах как Робърт излиза навън, лицето му беше нечетимо. Той се качи в друго такси и си тръгна, без да се обърне.
Събрах цялата си смелост, излязох и отидох до вратата. Краката ми трепереха, а гърдите ми се свиваха, докато вдигнах ръка да почукам.
След няколко мига вратата отвори същата жена, която бях видяла. Погледна ме притеснено, но изражението ѝ омекна, когато забеляза сълзите по лицето ми.
„Добре ли сте? С какво мога да помогна?“ попита тя нежно, гласът ѝ беше спокоен.
Тежко преглътнах, трудно намирайки думите. „Аз съм годеницата на Робърт,“ казах, а гласът ми трепереше. „След два дни трябва да му стана жена.“
Очите ѝ се разшириха от шок. Тя протегна ръка към касата на вратата, за да се задържи. „Моля, влезте.“ Отдръпна се встрани и ме покани вътре.
Поведе ме към кухнята, изтегли стол за мен и ми подаде чаша вода.
Отпих бавно, ръцете ми трепереха. Тя седна срещу мен — лицето ѝ оставаше добро, но предпазливо.
„Знам как трябва да изглежда това,“ каза тя след минута мълчание. „Но обещавам, не е това, което си мислите. Казвам се Лиз. Аз съм първата любов на Робърт.“
Тези думи ме удариха като юмрук в стомаха. „Това не го прави по-лесно,“ казах, стискайки чашата. Мислите ми се въртяха в вихър от гняв и объркване.
Лиз въздъхна и се наведе напред, тонът ѝ беше равен. „Той не ти е изневерявал, ако това те тревожи. Когато Робърт беше по-млад… той не беше мъжът, когото познаваш сега.“
„Какво искате да кажете?“ попитах, а гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках.
„Връзката ни не беше здрава,“ отговори просто Лиз. „Той трябваше да поправи нещо в себе си. Дойде тук, за да се извини.“
„Да се извини? Защо сега? Защо точно преди сватбата ни?“ попитах, а гърдите ми отново се стегнаха.
„Защото не искаше да носи тежестта на грешките си в бъдещето си с теб,“ каза Лиз. „Той ми каза, че те обича дълбоко. Искаше да се примири с миналото си, за да не повлияе на съвместния ви живот.“
Поклатих глава, гласът ми трепереше. „Защо не ми каза? Защо ме излъга?“
Лиз ми се усмихна с разбиране. „Всички ние носим в себе си неща. Някои споделяме, други — не. Аз съм щастливо омъжена и имам две деца. Робърт говореше за теб така, сякаш ти си целият му свят. Ще направите един друг щастливи. На нас не ни е било писано да сме щастливи заедно, но ти и Робърт ще бъдете.“
Бавно кимнах, без да знам какво да чувствам. Лиз ми предложи да остана до полета си.
Когато се запознах със семейството ѝ, видях в очите ѝ любовта към съпруга ѝ. Това ми напомни за това, което чувствах към Робърт. Постепенно започнах да се успокоявам.
Прибрах се у дома точно когато се разсъмваше. Робърт ме чакаше на вратата, лицето му беше разтревожено. Щом ме видя, ме прегърна силно.
„Катрин, къде беше?“ попита той напрегнато. „Много се тревожех. Звънях ти толкова пъти, а ти не отговаряше. Помислих си, че се е случило нещо.“
Поколебах се, без да знам откъде да започна. „Това не… Не знам какво да кажа,“ признах най-накрая.
Робърт леко отстъпи назад, но ръцете му останаха върху раменете ми. „Тогава позволи ми аз да започна. Аз те излъгах,“ каза той. „Не бях в работна командировка…“
„Знам,“ прекъснах го, гледайки го в очите.
Той кимна, в лицето му се четеше съжаление. „Съжалявам, че те излъгах. Трябваше да ти кажа, но кълна се, не съм направил нищо лошо.“
„Знам,“ казах меко. „И аз съжалявам.“
Робърт се намръщи. „Защо се извиняваш?“
„Защото се усъмних в теб,“ казах, а гласът ми трепереше. „Проследих те, след като Травис се обади и каза, че не си с него. Отидох до дома на Лиз. Говорих с нея. Тя ми обясни всичко.“
Лицето на Робърт омекна. „Катрин, обичам те,“ каза той. „Само теб. Искам да прекарам остатъка от живота си с теб.“
Почувствах как тежестта се свлече от гърдите ми. „Знам. Сега съм сигурна,“ казах, навеждайки се напред, за да го целуна.
Кажете ни какво мислите за тази история и я споделете с приятелите си. Може би ще ги вдъхнови и ще направи деня им по-светъл.
