И тогава нещо вътре в нея най-накрая приключи.
Тя си спомни всичко наведнъж: първите месеци след сватбата, как той настояваше тя да работи по-малко, как започна да наблюдава режима й, как приятелите му постепенно изчезнаха от живота си. Първо един, после друг. Егор винаги е имал обяснение: «те ви претоварват», «след тях вие сте нервен», «имате нужда от peace».
Лидия бавно отстъпи.
— Няма да го пия.
Лицето на Егор не се е променило.
— Ще го направиш, — каза той тихо.
Не груб.
Не шумно.
Също като безспорен факт.
И се оказа по-лошо от всеки писък.
Той мина покрай нея в кухнята, а Лидия, почти неразбираща какво прави, го последва. Вътре сякаш две жени спореха: едната все още искаше да вярва в любовта, с която бе свикнала в продължение на шест години, другата вече се събуждаше и настояваше за истината.
В кухнята Егор застана на масата и приготви вечерното си питие.
Стъкло.
Топла вода.
Скъпа.
Лайка.
И малка кехлибарена бутилка.
Лидия го видя да добавя няколко капки бистра течност към чашата. Движението беше толкова познато, че той дори не се замисли.
— Колко пъти сте правили това? — прошепна тя.
Егор не се обърна.
— Достатъчно е най-накрая да станете спокойни.
Очите на Лидия помръкнаха.
— Спокойствие? Или удобно?
Настъпи тишина.
Само лъжицата тихо иззвъня на чашата.
Егор най-накрая я погледна.
— Наистина ли мислиш, че си първа, Лидия?
В този момент студът премина по гърба й.
Защото не го каза като заплаха.
Каза го, сякаш просто продължаваше стар разговор, за който тя все още не знаеше нищо.
Глава 3. Жената, която дойде преди нея
Фразата на Егор висеше между тях като остро парче стъкло.
— Наистина ли мислиш, че си първа, Лидия?
Тя не можа да отговори веднага. Просто го погледнах и се опитах да намеря в лицето му поне нещо познато — на онзи мек, внимателен инструктор по йога, който преди шест години й се усмихна, сякаш е невъзможно да се страхува до него.
Но сега пред нея застана съвсем друг човек.
И повече не се опита да се скрие.
— Какво искате да кажете с това? — тя най-накрая попита.
Егор спокойно сложи чашата на масата. Повърхност пийте едва забележимо трепереше.
— Точно това, което каза.
Той седна, стисна пръсти и я погледна, сякаш беше домакинска промяна.
— Преди теб вече имах жена.
Лидия мислеше, че въздухът е по-плътен.
— беше?
— Да, — той кимна. — Но тя не издържа.
Тази дума удари по-силно от самото признание.
Лидия отстъпи крачка назад.
— Какво искаш да кажеш — не издържа?
Егор я погледна твърде внимателно.
— Уморен. Стана подозрителен. Започнах да задавам въпроси. Спрях да спя нормално.
Замълча за секунда.
— Почти като теб сега.
Студът се надигна от стомаха до гърлото.
— Къде е тя сега, Егор?
Не отговори веднага. Взех чаша с пийте и бавно го обърна в ръцете си.
— Наистина ли искате да знаете това?
Тишина.
В това мълчание Лидия за първи път се почувства ясно: този разговор вървеше по сценарий, който той отдавна беше обмислил.
— Да, — каза тя твърдо.
Егор постави чашата обратно на масата.
— Тя си тръгна. След като започнах да виждам нещо, което не се случи.
— Или какво наистина се случи? — попита рязко Лидия.
Той леко се усмихна.
И в тази усмивка имаше почти съчувствие.
— Започвате да го казвате с думи.
В този момент Лидия забеляза стара кутия в ъгъла на кухнята. Никога преди не й беше обръщала внимание. Етикетите бяха спретнато залепени отстрани. Дати. Имена.
Сърцето трепереше болезнено.
— Какво има? — попита тя.
Егор последва погледа й.
— Нищо, което трябва да видите.
Но дори не се опита да махне кутията.
И беше по-лошо от всяко признание.
Лидия направи крачка в нейна посока.
— Не идвай, — каза той спокойно.
Без крещене отново. Никакви заплахи. Просто контролирай, с който тя свикна твърде дълго.
Тя спря.
Тогава Егор промени лицето си за първи път в целия разговор. Погледът му стана по-твърд.
— Пиеш това, което ти давам всяка вечер, Лидия.
Каза го почти нежно.
— Помага ви да останете тук. До мен. В реалността, която можеш да издържиш.
Лидия рязко вдигна поглед.
— И това е, което наричате реалност?
Егор се приближи.
— Сигурен ли си, че помниш всичко правилно?
Тези думи й се отразиха странно. Не като заплаха. Като трън в съмнение.
И това се оказа най-лошото.
Защото Лидия изведнъж осъзна: тя не просто се опитва да разкрие тайната му.
Тя започва да се съмнява в себе си.
И точно в този момент старият й телефон иззвъня в друга стая, която не беше използвала от дълго време.
Екранът проблясна.
На него се появило име, което тя смятала за отдавна изоставено в миналото.
Име от живота преди Егор.
Глава 4. Призив от миналото и истина, която не можеше да бъде погребана
Телефонът звънеше упорито, прерязвайки тишината на апартамента, сякаш някой отвън се опитваше да пробие стена, която самата Лидия не беше забелязала през всичките тези години.
