Рик протегна ръце над главата си, сякаш това беше пореден ленив ден в неговия дом.
— Мъниче, не усложнявай нещата. Дадохме ти достатъчно време. Надявахме се да реагираш по-зряло.
На вратата се звънна. Станах.
— Това ще е адвокатът.
Рик се намръщи.
— Какво?
Минах покрай него, отворих вратата и пуснах вътре мъж. Беше по-възрастен, в строг костюм и с кожен куфар. Едва хвърли поглед на Рик, преди да извади дебел пакет документи.
— Казвам се мистър Томпсън — каза той. — Бях адвокат на майка ви. — Обърна се към мен. — Вие сте законният собственик на тази къща. Тези документи го потвърждават.
Усмивката на Рик изчезна.
— Почакайте, какво?
Мистър Томпсън прелистваше документите спокойно и методично.
— Завещанието на майка ви е пределно ясно. Тази собственост, както и всички активи, принадлежат изцяло на нейната дъщеря. — Той нагласи очилата си и погледна право към Рик. — Вие нямате никакви законни права върху този дом.
Ванеса се изправи от седнало положение.
— Това е невъзможно — изсъска тя. — Рик ми каза… — Тя се обърна към него, присвивайки очи. — Ти ми каза, че мястото е твое.
Лицето на Рик пребледня.
— Аз… тоест, мислех, че…
— Излъга ли ме? — изкрещя Ванеса.
Рик заекна, но тя вече беше грабнала чантата си.
— О, не, няма да стане — просъска тя, изправяйки се. — Замеси ме в цялата тази история, а този скапан дом дори не е твой? — Тя фучеше покрай мен, но в очите ѝ вече нямаше надменност. Само срам.
— Махам се оттук — промърмори и се запъти към вратата.
Рик хукна след нея.
— Бебчо, почакай…
Вратата се тресна.
За първи път тази вечер Рик изглеждаше нервен. Обърна се отново към мен.
— Виж, мъниче…
Вдигнах ръка.
— Спри да ме наричаш „мъниче“.
Той въздъхна, потърка лице.
— Добре, добре, послушай. Можем да измислим нещо. — Жестикулира къмоколо. — Живея тук вече година. Това би трябвало да значи нещо.
Мистър Томпсън нагласи отново очилата си.
— Всъщност, значи. Вие незаконно заемате тази собственост без договор за наем. Ако не напуснете доброволно, собственичката има пълното право да поиска повдигане на обвинения за незаконно влизане и обитаване.
Рик преглътна.
— Обвинения? — повторих, леко накланяйки глава. — Това вариант ли е?
Очите на Рик се разшириха.
— Хайде, да не полудяваме сега.
На вратата се почука. Този път не се наложи да се движа — мистър Томпсън отиде. Отвори и видя двама униформени полицаи.
— Господине — обърна се единият към Рик. — Имате 24 часа да напуснете имота.
Рик прокара ръка през косата си, гледайки ту мен, ту тях.
— И къде, според вас, трябва да отида?
Свих рамене.
— Не е мой проблем.
Полицаят пристъпи напред.
— Господине, предлагам ви да започнете да събирате багажа си.
Рик не спори повече.
Същата вечер седях в стаята си и слушах звука от отварящи се чекмеджета, влачени по пода торби и местени кутии. Мислех, че ще почувствам облекчение, победа или гняв.
Но не чувствах нищо.
Легнах на леглото и се загледах в тавана. Беше нужен цял един година, за да стигнем дотук. Цяла година гледах как Рик завзема дома ми, държейки се така, сякаш аз съм единствената, на която не ѝ е мястото тук.
Вече не беше така.
Явно съм заспала, защото, когато отворих очи, в къщата цареше тишина.
За пръв път от година домът беше само мой.
Седнах в средата на стаята и се огледах. Тишината не беше страшна. Беше спокойна.
Приближих се до камината. Снимката на майка ми беше на мястото си. Бях я намерила в чекмедже, натъпкана зад куп ненужни боклуци на Рик. Прекарах пръсти по рамката.
— Успях, мамо — прошепнах.
Някои хора приемат добротата за слабост. Но да се защитиш? Именно така си върнах силата.
