— Не ми е все едно, — отговорих, усещайки как вътрешно всичко се свива от несправедливост. — Но не мога просто така да извадя такава сума от портмонето.
— А вилата? — веднага се сети тя. — Продай вилата. Така или иначе почти не ходиш там. А така и на мен ще помогнеш, и на себе си животът ще облекчиш.
Да продам вилата. Мястото, където с мъжа ми прекарахме най-хубавите години. Където всяка ябълка в градината е засадена с неговите ръце.
— Няма да продавам вилата, — отсекох.
В слушалката застина тежко мълчание. После Олга студено каза:
— Ясно. Значи на внука ти наистина ти е все едно. Не съм очаквала това от теб, мамо.
Къси сигнали.
Точно в три звъннаха на вратата. На прага стояха двама мрачни мъже с работни дрехи, а зад тях се подаваше Дмитрий.
— Мам, това са момчетата. За минутка само, — каза, като се набутваше в квартирата.
Те безцеремонно минаха към балкона, почнаха нещо да мерят с рулетка, шумно коментирайки.
Аз стоях насред стаята, чувствайки се чужда в собствения си дом. Това вече не беше просто тестване на граници. Това беше нахлуване.
Когато си тръгнаха, Дмитрий ми подаде лист с цифри.
— Ето. Това е предварителната сметка. Казах им да ти направят отстъпка, като за пенсионерка.
Погледнах сумата с пет нули. После погледнах сина си.
— Не съм те молила за това.
— Мам, стига де, — той уморено потърка челото между веждите. — Ние искаме най-доброто за теб. Да живееш дълго, в комфорт. Оцени грижата ни.
Той си тръгна, а аз останах с този лист в ръка. „Живей дълго“. Това вече звучеше не като пожелание, а като присъда.
Живей дълго, за да успеем да изстискаме от теб и твоята квартира всичко до последната капка.
Една седмица живях като в обсада. Обажданията спряха, но във въздуха висеше нещо зловещо. Бяха ми дали време „да помисля“. Знаех, че това е затишие пред буря.
Развръзката настъпи в събота сутринта. Излязох в кухнята да полея цветята и отворих балконската врата.
И застинах.
Балконът беше празен. Абсолютно. Нямаше нито сандъчетата с петунията, нито старото плетено кресло, нито малката масичка. Само гол бетонен под. В ъгъла жално лежеше парче от счупена саксия.
Те не просто бяха изхвърлили цветята ми. Те бяха изтръгнали парче от душата ми. Онази част, където още мъждукаше надежда.
Където беше приятелството с Катя, утринният въздух и тихата радост от разпукнал се цвят.
Не заплаках. Вътре нещо се прекъсна и на мястото на болката дойде леден, кристално чист покой. Дотук. Стига.
„Синдромът на добрата майка“, който ме караше с десетилетия да прощавам, да разбирам и да влизам в положение, умря тази сутрин.
Те не само не ме обичаха. Аз за тях изобщо не съществувах. Имаше само жилищна площ, вила и потенциални пари.
Върнах се в стаята. Взех телефона. Пръстите ми не трепереха.
Първо набрах Олга.
— Оля, добър ден.
— Мам? Нещо случило ли се е? — в гласа ѝ прозвуча тревога.
— Искам да поговорим с вас. С теб и с Дима. Днес в седем при мен. Много е важно.
— За какво става дума? Реши ли за училището?
— В седем ще разберете, — гласът ми беше спокоен и твърд, както никога. — Бъдете и двамата. Обязательно.
После набрах Дмитрий. Той отговори почти веднага.
— Да, мам.
— Дима, днес в седем вечерта ви чакам с Олга у дома.
— Ние тъкмо мислехме да минем, — бодро отговори той. — Намерих хора, които да изнесат стария боклук от балкона.
Направих пауза, оставяйки го да се наслади на лъжата си.
— Боклукът вече е изнесен. Благодаря за грижата. До вечерта.
Затворих, без да чакам отговор.
Останалата част от деня премина в странно, почти медитативно състояние. Почистих квартирата. Извадих от шкафа най-хубавата покривка. Сложих на масата ваза, но не купих цветя.
Вечерта, когато звъннаха на вратата, бях готова. Отворих и те влязоха, оглеждайки се.
Чистотата и събраният ми вид ги объркаха. Очакваха сълзи, истерия, обвинения.
— Влизайте, сядайте, — казах, като посочих столовете на масата.
Те се спогледаха.
— Мам, какво става? — попита Дмитрий.
Седнах срещу тях. Погледнах първо сина, после дъщерята. В очите им имаше нетърпеливо очакване. Чакаха капитулация.
— Поканих ви, за да ви съобщя решението си, — започнах. — Толкова се грижите за моя комфорт и бъдеще. Желаете да живея дълго. Реших да последвам съветите ви.
По лицата им пробяга облекчение. Олга дори леко се усмихна, предвкусвайки победата. Дмитрий се отпусна по-удобно на стола, по-домашному.
— Е, така е правилно, мам. Ние лошо няма да те посъветваме.
— Именно, — потвърдих. — Говорихте за ликвидността на квартирата, за това, че вилата е бреме. Прави сте. Затова продавам и квартирата, и вилата.
Олга ахна. Дмитрий се наведе напред, очите му пламнаха с алчен блясък.
— Продаваш? Наистина? Мам, това е правилно решение! Ние ще помогнем, ще намерим най-добрите брокери! Парите трябва да се вложат разумно…
— Не се притеснявай, Дима. Аз вече съм решила всичко, — меко го прекъснах. — Ще подпиша договор за пожизнена рента.
Те замръзнаха.
