— Каква… рента? — изстена Олга.
— Пожизнена. С пълна издръжка. Премествам се в хубав извънграден пансион. Свеж въздух, грижи, процедури.
Басейн. Всичко, което е нужно за дълъг и комфортен живот, както самите вие искахте. А парите от продажбата на имотите ще отидат за плащане на пансиона за много години напред.
Дмитрий ме гледаше сякаш ме вижда за първи път. Маската на загрижен син падна, оголвайки хищния оскал.
— Ти… ти нормална ли си? Да дадеш всичко на чужди хора? А ние? А внукът?
— А вие какво? — за пръв път от много години си позволих да ги погледна отгоре надолу. — Оля, ти искаше пари за училище?
Изкарай ги сама. Дима, ти искаше „лаундж-зона“? Направи си в собствената ипотечна квартира. Вие сте възрастни, здрави хора. Ще се оправите.
— Как можа! — изписка Олга, скачайки. — Ние сме ти деца! Тази квартира трябваше да остане за нас!
— Тя трябваше да остане за този, който се грижи за мен. Който ми носи чаша вода не в очакване на наследство, а защото аз искам да пия.
Който мълчаливо мие съдовете, защото съм изморена. Вие ми пожелавахте да живея сто години. Е, аз възнамерявам да го направя. Но по свои правила.
Извадих от чекмеджето папка с документи. И сложих отгоре копие от завещанието.
— Това, за да нямате илюзии за бъдещето. Всичко, което остане след плащането на пансиона, съм завещала на Екатерина. Моята съседка. Тя, за разлика от вас, никога нищо не е поискала от мен.
Лицето на Дмитрий стана мораво. Грабна документа от масата, пробяга го с очи и го захвърли обратно със сила.
— Полудяла си! Ще оспорваме това в съда! Ти си невменяема!
— Опитайте, — гласът ми беше спокоен. — Имам пълно медицинско заключение за своята дееспособност.
Взех го преди да отида при нотариуса. А вашето поведение — разчистването на балкона ми без да питате, психологическият натиск — съдът също с удоволствие ще вземе предвид.
Те ме гледаха с омраза.
С тази чиста, неподправена омраза, която изпитват към онзи, който е разрушил плановете им и им е показал истинското, уродливо лице.
— Вън, — казах тихо, но така, че и двамата подскочиха. — Вън от дома ми.
Те си тръгнаха, тръшвайки вратата така, че стъклата в секцията затрепериха.
Останах сама. Но за първи път от много години не чувствах самота. Приближих се до празния балкон.
Скоро Катя ще донесе нови саксии и отново ще засадим петунии. Вдишах свежия вечерен въздух.
Да живея сто години? А защо не. Изглежда, истинският живот едва сега започва.
