Сергей се намръщи, лицето му придоби упорито изражение. Отвърна поглед настрани.
— Е, тя просто… тя си има свои вкусове. Не го прави от зло. А и тази идея за телека… тя…
— Не от зло? — Алина се усмихна, но се получи сух, безрадостен смешък. — А когато пред моите колеги, които случайно срещнахме в мола, те попита кога „най-после“ ще спра да се занимавам „с тази глупост“ и ще си намеря нормална, женска работа? Това също не беше от зло? Просто грижа? А когато до днес, след пет години брак, ме представя на приятелките си като „момичето на Сережа“? Не Алина. Не жена. „Момичето“. Все едно съм временна играчка, която скоро ще изхвърлиш.
Говореше тихо, но всяка дума падаше в тишината на стаята като камък в дълбок кладенец. Това не беше истерия. Това беше прецизен, хладен гняв, трупан с години. Тя виждаше как под twitch-ва бузата на Сергей, как той свива и отпуска юмруци. Той не искаше да чува това. Искаше всичко да е просто, както в гениалния му план.
— Майка ти ме смята за най-лошата от всички свои снахи, но в същото време иска от мен да купя най-скъпия подарък за юбилея ѝ? На мен ми е жал дори за картичка да дам пари за нея, така че никакъв подарък няма да има!
„Майка ти“. Не Тамара Игоревна. Не „мама ти“. А именно така — унизително, грубо, без маски на учтивостта. Това беше удар под кръста.
— Престани! — избухна Сергей. — Това е майка ми, Алина! Длъжна си да я уважаваш, харесва ти или не! Тя е по-възрастна, тя ме е отгледала!
— Длъжна съм? — Алина вдигна глава и очите ѝ потъмняха. — Да уважавам? А мен някой задължен ли е да ме уважава във вашето семейство? Или моята единствена длъжност е мълчаливо да търпя унижения, да се усмихвам и да купувам скъпи телевизори, за да си изработя правото да не ме наричат „момичето“, а поне по име? Уважението, Сергей, е улица с двупосочно движение. А в нашия случай от моята страна виси знак „забранено влизане“. И не аз съм го сложила.
Тя заобиколи масичката и застана точно пред него, гледайки го в очите без страх, без молба, само с хладно, изпепеляващо презрение.
— Нито веднъж, нито един-единствен път през всички тези години не я спря. Просто стоеше наблизо и се усмихваше неловко. Защото за теб нейният комфорт винаги е бил по-важен от моето достойнство. Е, за този комфорт повече няма да плащам. Нито с пари, нито с нерви.
Лицето на Сергей почервеня. Очакваше всичко — сълзи, крясъци, молби, но не и това хладно, анатомично разрязване на семейния им живот. Спокойствието ѝ го вбесяваше много повече от всяка истерия. Почувства как земята под краката му започва да се разклаща. Простичкият, красив план, неговият „плазмен флаг на примирението“, не просто бе отхвърлен — беше стъпкан и осмян.
— Ти правиш всичко сложно! — изръмжа той, прекрачвайки онази граница, след която диалогът се превръща в банално разправяне. — Винаги всичко усложняваш! Вечно намираш за какво да се хванеш, вечно играеш на обидена! Всеки друг на твое място отдавна щеше да намери общ език, а ти правиш от мухата слон! Това са просто думи, Алина! Просто думи на възрастен човек!
— С думи може да убиеш, Сережа — тихо отвърна тя, и тази тишина беше по-шумна от неговия вик. — Или поне да убиеш всяко желание да бъдеш близо до човек, който ги произнася. И до този, който му позволява да ги произнася.
— Какво трябваше да направя?! — той отчаяно размаха ръце. — Да вдигна скандал? Да обидя собствената си майка, защото не ѝ е харесала супата ти? Това ли искаше? Да застана на твоя страна срещу нея? Така не става! Така не работи!
Той се приближи съвсем до нея, дъхът му беше тежък и накъсан. Вече не се опитваше да изглежда умен или разумен. Сега говореше страхът му — страхът да не изгуби контрол, страхът да не се озове между два огъня, страхът, че уютното му светче, което така старателно беше градил, сега ще се срути.
— Алин, послушай — гласът му рязко премина от гневен в умолителен. — Недей да говорим за това. Моля те. Направи го заради мен. Не заради нея, заради мен. Просто искам вкъщи да има спокойствие. Да не се разкъсвам между вас. Един път. Един подарък. Нима това е толкова висока цена за спокойствието? За нашето с теб спокойствие?
Гледаше я с надежда, като удавник, взрян в проплуващо край него парче дърво. И точно в този момент в Алина нещо безвъзвратно се счупи. Или, напротив, застана на мястото си. Гледаше лицето му, бягащите му очи и изведнъж го видя не като съпруг, не като близък човек, а като абсолютно чужд. Той не разбираше. И никога нямаше да разбере. Всичките ѝ думи, цялата ѝ болка отскачаха от него като грахови зърна от стена. Той не я молеше да го разбере, той я молеше да млъкне и да плати за тишината.
Целият кипящ в нея гняв внезапно я напусна. Сякаш някой беше отворил клапан и парата бе излязла, оставяйки след себе си само студена, звънтяща празнота. Тя почувства невероятна, почти физическа умора. Да спори повече нямаше смисъл.
— Добре — каза тя.
Гласът ѝ беше равен и глух, сякаш говореше изпод вода. Сергей за миг се стъписа, не вярвайки на ушите си.
