— Какво „добре“?
— Прав си. Не е висока цена — тя бавно го заобиколи и се насочи към шкафа, на който лежеше телефонът ѝ. Движенията ѝ бяха някак механични, прецизни. — Петдесет инча, каза?
Сергей застина, наблюдавайки я. На лицето му се смениха цяла гама чувства: от недоверие към облекчение, а после и към зле прикрито тържество. Той беше победил. Успя, натисна, оказа се прав. Напрежението, стягало раменете му, отпусна. Дори се разля в глуповато-щастлива усмивка. Не забеляза как лицето ѝ се промени, как животът се изнесе от него, оставяйки само маска на съсредоточена решителност.
Тя взе телефона. Пръстите ѝ бързо и уверено затропаха по екрана. Намери сайта на голям магазин за електроника, избра нужния модел. Сергей се приближи и надникна през рамото ѝ, одобрително кимайки.
— Да, да, този е отличен! Четох ревюта. Мама ще е във възторг. Браво, Алин. Наистина, браво. Знаех си, че ще ме разбереш.
Алина не отговори. Натисна бутона „купи“ и вдигна телефона до ухото си, включвайки високоговорителя. След няколко сигнала се разнесе бодър глас на оператор.
— Ало, доставка, добър ден!
— Здравейте — произнесе Алина кристално чист, лишен от всякакви емоции глас. — Поръчка за телевизор, модел Самсунг QE50, на адрес… — тя продиктува адреса на свекърва си, който знаеше наизуст.
Сергей грейна. Погледна я победоносно, готов да я прегърне. Вече си представяше сцената на помирение, сълзите радост на лицето на майка си, благодарния поглед, хвърлен към мъдрата, отстъпчива съпруга. Той, Сергей, — гений на семейната дипломация. Уредил всичко.
— Поръчката е приета — потвърди операторът. — Прехвърлям ви към плащане.
Алина не сваляше поглед от мъжа си — празен, тъмен поглед. По устните ѝ нямаше и следа от усмивка.
— Плащането ще бъде от картата на мъжа ми — продължи Алина, гледайки Сергей право в очите.
Гласът ѝ, усилен от високоговорителя, прозвуча в стаята оглушително ясно. Усмивката на лицето на Сергей застина, а после бавно се стопи, сякаш беше нарисувана с акварел под дъжда. Той я гледаше, без да разбира. Това шега ли беше? Неудачна, глупава шега, за да го жегне? Дори се опита слабо да се усмихне, но лицевите му мускули не го послушаха.
— Съжалявам, не ви чух добре — учтиво попита момичето от другата страна. — Плащането ще бъде направено от друг човек?
Сергей поклати глава, отвори уста, за да се намеси, да каже, че е станало недоразумение, но Алина го изпревари.
— От мъжа ми. Той стои до мен и е напълно съгласен — тя не мигаше, взряна в него, а в погледа ѝ зееше бездна от студ. — Свалете всичките му пари.
— Алина, какво… — дрезгаво изрече Сергей, но гласът му потъна в следващите ѝ думи.
— Да, всичко до стотинка — ясно издиктува тя в слушалката. — По картата трябва да има достатъчно. Ако случайно сумата не стигне за този модел, изберете който и да е друг, за който стига цялата налична сума по сметката му. Ясно ли е?
От другата страна за миг настъпи тишина. Дори безличният оператор усети, че нещо не е наред.
— Ъ-ъ… тоест искате да изтеглим целия наличен баланс от картата на съпруга ви за покупката на телевизор?
— Точно така — потвърди Алина. После затвори. Не тръшна телефона, а внимателно го остави върху полираната повърхност на шкафа, до кърпата за полиране. Тя беше свършила работата си.
Сергей я гледаше и до него бавно, мъчително, както идва болката след силен удар, започна да стига смисълът на случилото се. Това не беше просто зла шега. Това беше публична екзекуция. Той, сияйният победител, току-що беше съблечен гол пред целия свят в лицето на безименния оператор на доставката. „Гениалният му план“ се беше обърнал срещу него с чудовищна, извратена логика.
— Какво… какво направи? — прошепна той. В гласа му нямаше гняв — само обърканост и надигащ се ужас.
Алина бавно се обърна към него. На лицето ѝ нямаше нито злоба, нито триумф. Само безмерна, всепоглъщаща умора. Все едно току-що сама беше преместила всичките мебели в апартамента.
— Изпълних молбата ти — каза спокойно. — Ето подаръка за майка ти. От теб. Щедър, широк жест. Нали това искаше? Да разбере какъв добър син си. Сега ще разбере. Подаряваш ѝ всичко, което имаше.
Тя направи пауза, за да могат думите да попият в него, да го прегорят отвътре.
— А сега можеш да отидеш да празнуваш при нея. И да живееш там.
Последната фраза прозвуча като присъда. Не подлежаща на обжалване. Сергей се залюля. Огледа се — познатите стени, шкафът, който тя търкаше тъй старателно, диванът, на който гледаха филми вечер. Целият този свят, който той смяташе за свой, внезапно стана чужд, враждебен. Стъклен.
— Но… как… — не намираше думи. — Моите вещи…
— Ще ти ги донеса — гласът ѝ беше съвършено равен. — Някога.
„Някога“. Тази дума беше по-страшна от всеки крясък. Тя означаваше неопределеност. Означаваше, че го е изтрила не само от апартамента си, но и от графика си, от мислите си. Той престана да бъде за нея дори проблем, който трябва да се решава. Превърна се в нищо.
— Не можеш — измъкна той последен, жалък опит за съпротива. — Не можеш просто така да ме изгониш.
Алина го погледна така, както се гледа нещо съвсем незначително, прашинка на обувката.
— Това е моят апартамент, Сергей. Бабиният. А ти вече не живееш тук. Марш.
Тя се обърна и отново взе в ръце кърпата, връщайки се към прекъснатия си ритуал. Към полирането на шкафа. Все едно него вече го нямаше в стаята. Все едно никога не го е имало. А той стоеше по средата на хола, смазан и унищожен, осъзнавайки, че неговият „плазмен флаг на примирението“ току-що беше изгорил до основи целия му живот…
