— Алин, помислих си нещо — гласът на Сергей прозвуча в стаята неочаквано бодро и силно.
Алина не се обърна. Тя коленичеше по средата на хола и методично, с кръгови движения, търкаше с препарат вратата на стария дъбов шкаф. Във въздуха се носеше гъст, приятен аромат на восък и дърво. Това беше нейният ритуал — веднъж месечно лично привеждаше в ред мебелите, останали ѝ от баба ѝ заедно с този апартамент. Всеки завъртул от резбата, всяка месингова дръжка ѝ бяха познати от детството. Тази работа я успокояваше, заземяваше, връщаше ѝ усещането за контрол в един свят, който все по-често се опитваше да ѝ го отнеме.
Сергей се приближи отзад и спря на два-три крачки, очевидно доволен от себе си. Поклащаше се от пета на пръсти като ученик, готов да рецитира наизуст научено стихотворение. Той не виждаше съсредоточеното ѝ лице, не усещаше атмосферата на почти медитативен покой, в която току-що така безцеремонно бе нахлул. Беше препълнен от собствената си идея, и тя изискваше незабавен изход.
— Нали скоро на мама ѝ е юбилеят. Петдесет и пет. Сериозна дата. И аз измислих просто гениален ход как да се помирите. Окончателно.
Алина застина, ръката ѝ с меката кърпа увисна по средата на движението. Тя бавно се изправи и се обърна, все още стоейки на колене. Погледна го отдолу нагоре. На лицето му играеше широка, самодоволна усмивка. В очите му плескаше същият онзи кучешки ентусиазъм, който тя някога намираше за очарователен, а сега все по-често пораждаше у нея глухо, тежко раздразнение. Той приличаше на едро добродушно куче, което с радостен лай е домъкнало в къщата мъртва плъх, искрено убедено, че това е най-добрият подарък на света.
— И какъв по-точно? — попита тя с равен, беземоционален тон, който би трябвало да го накара да се вслуша, но той не се вслуша.
— Ти ще ѝ подариш телевизор! — изстреля той и размаха ръце като диригент, даващ сигнал на оркестъра. — Голям, към петдесет инча, както искаше. Представяш ли си лицето ѝ? Ти идваш с огромна кутия, сама. Без мен. И казваш: „Това е за вас, Тамара Игоревна, лично от мен“. Тя просто ще онемее! Веднага ще разбере, че си добра, че не си скъперница, че я уважаваш. Всичките ви глупави обиди веднага ще останат в миналото. Това е… това е като бяло знаме, само че по-добре! Това е плазмен флаг на примирението!
Той се изсмя на собствената си шега, очевидно горд с остроумието си. Алина го гледаше мълчаливо. Нещо студено и остро, подобно на стъклен къс, бавно се вряза под ребрата ѝ. Тя не усещаше гняв. Още не. Само нарастващо, оглушително изумление от пропастта, която зееше между нейната реалност и неговите „гениални ходове“. Той виждаше ситуацията като дребна кавга между две жени, която може да се изглади с скъп подарък. Абсолютно не разбираше природата на войната им. Война, в която той винаги бе страничен, но съчувстващ наблюдател от страната на противника.
Тя бавно се изправи на крака и остави кърпата върху полираната повърхност на шкафа. Движенията ѝ бяха плавни, но в тях вече се усещаше скритата твърдост на пружина, готова да се разгъне. Сега тя гледаше на него отгоре надолу и ролите се бяха разменили.
— Аз? — повтори тя толкова тихо, че Сергей трябваше да се наведе към нея. — Аз трябва да подаря?
— Ами да! В това е цялата идея! — той не забеляза промяната в настроението ѝ. — Ако аз подаря, това ще си е просто подарък от син. А ако ти — това ще е постъпка! Жест! Стъпка към помирение! Е, какво ще кажеш? Според мен е гениално.
Той разтвори ръце встрани, очаквайки аплодисменти или поне одобрителна усмивка. Но лицето на Алина оставаше непроницаемо. Тя го гледаше право в очите, а в дълбочината на зениците ѝ се зараждаше нещо тъмно и много опасно. Стъкленият къс в нея се завъртя, раздирайки вътрешностите. Тя си пое дълбоко, почти беззвучно дъх, готвейки се да проговори. И Сергей най-сетне разбра, че сега ще се случи нещо по-страшно от прост отказ.
— Сергей, ти чуваш ли се? — гласът на Алина беше лишен от топлина. Приличаше на тънка стоманена тел, опъната до краен предел. — Изобщо разбираш ли какво предлагаш?
Сергей загуби празничната си еуфория. Усмивката се смъкна от лицето му, сменена първо от недоумение, а после и от леко раздразнение. Не беше свикнал с такъв тон. Очакваше спорове, може би увещания, но не и тази ледена, презрителна интонация.
— Какво толкова казах? Предложих решение. Нормално, зряло решение. Да направиш широк жест, за да приключи всичко това. Нима е толкова трудно веднъж да прекрачиш гордостта си в името на мира в семейството?
„Мир в семейството“. Тази фраза удари Алина като плесница. Това беше неговият мир, неговото семейство. Тя никога не беше част от тази конструкция, тя беше само временно, неудобно допълнение, което постоянно трябваше да „притъркват“ и „настройват“.
— Гордост? — тя направи крачка към него. Сега между тях стоеше само ниската холна масичка. — Това ли наричаш гордост? Когато майка ти, докато е на гости, опитва супата ми и казва на теб, достатъчно високо, че да чуя от кухнята: „Е, нищо, синко, ще ти сваря през уикенда нормален борш, домашен“. Това е моята гордост?
