Натиснах бутона на звънеца. Мелодията прозвуча същата като първия път, но днес в нея нямаше нищо приказно. Това беше сигнал за начало на битката. Мина минута, преди вратата да се отвори. На прага стоеше Таисия. Когато ме видя, не се изненада. Лицето ѝ се превърна в маска от лед и ярост.
— Намирате се на частна територия — изрече тя отчетливо. — Това е незаконно проникване.
Направих крачка напред, принуждавайки я инстинктивно да отстъпи в фоайето.
— Дошла съм за своя актив.
Очите ѝ се присвиха. В този момент зад гърба ѝ се появи Олег. Облечен в домашен халат от скъп кадифен плат, но с измъчен и злобен вид. Застана в дверите, препречвайки пътя с масивното си тяло.
— Вън от тук! — изръмжа. — Юлиана я няма. Тя е моя жена, и ще подам срещу теб в полицията за отвличане, стари…
— Не съм дошла за Юлиана.
Гласът ми прекъсна тирадата му. Беше негромък, но толкова леден, че Олег млъкна.
— Дошла съм за осемнадесетте милиона от незаконната продажба на апартамента ми.
За секунда в фоайето настъпи тишина. После Олег се разсмя. Груб, самоуверен смях на човек, уверен в безнаказаността си.
— Осемнадесет милиона? Нормална ли си, перачко? Нямаш нищо. Ти си просто прислуга, като твоята безполезна дъщеря. Махай се, докато не съм повикал охрана.
Не го гледах. Гледах Таисия, която стоеше зад рамото му — побеляла, но опитваща се да запази самообладание.
— Разполагам с извлечения за движенията по сметките на фиктивната ви фирма „ВестаКапитал“ към личната ви сметка в Лимасол — произнесох бавно и отчетливо всяка дума. — Имам нотариално заверено заявление от службата за сигурност на „Промтехбанк“, потвърждаващо фактa на измамния кредит. И… — направих пауза, прехвърляйки поглед от нейното лице към това на сина ѝ, — разполагам с аудиозапис на вашия четириминутен разговор с Клара Филатова, в който обсъждате подробности по сговора си.
Видях как кръвта се отцеди от лицето ѝ. Как ръката ѝ инстинктивно потрепери, сякаш търсеше опора.
— Полетът ви за Кипър е тази вечер в десет от летището — продължих със същия равен тон. — А моят… — погледнах часовника си, — моят полет е когато аз реша.
Самоуверената усмивка се изтри от лицето на Олег. Гледаше ту мен, ту майка си, и в очите му се появи тъпо недоумение. Не разбираше всички думи, но схвана смисъла. Заплахата. И, както всяко примитивно същество, реагира на нея с агресия.
— Лъжеш! — изрева и се хвърли напред, протягайки ръка към мен. Но не успя.
— Спри, идиот такъв.
Гласът, рязък и презрителен, прозвуча от върха на стълбата. Всички вдигнахме поглед. Там стоеше млада жена на около двадесет и девет, която никога не бях виждала. Тъмна коса на рван каре, пронизващ поглед, дрехи в стил, който аристократката Таисия сигурно смяташе за вулгарен. В ръцете си държеше дебела счетоводна книга.
Това беше Анжела, по-малката сестра на Олег. Същата, за която Юля ми беше споменала само веднъж, наричайки я „проблемна“. Тя слизаше по стълбата бавно, а токчетата ѝ отбиваха ясен ритъм по мрамора.
— Не лъже — каза Анжела, спирайки по средата и гледайки с отвращение брат си. — Аз ѝ дадох номерата на сметките.
После насочи поглед към вкаменената майка.
— Здравей, мамо. Мисля, че и моя подпис си подправяла по документите си. Така ли е?
Думите на Анжела паднаха в смразената тишина като камъни в замръзнал кладенец. Олег застина с протегната ръка, лицето му беше картина на тъпо, животинско недоумение. Гледаше сестра си, сякаш говореше на непознат език. Цялата му агресия, цялата му надута власт изчезнаха, оставяйки просто объркан, разглезен мъж в скъп халат.
Но аз не гледах него. Гледах Таисия. Видях как нещо в очите ѝ умря. Не надеждата — такава там отдавна нямаше. Умря последната ѝ илюзия за контрол. Предателството на сина, когото прикриваше, беше досадна неприятност. Предателството на дъщерята, която презираше и беше отписала, се оказа смъртоносен удар. Дойде оттам, откъдето не го очакваше. Нарушаваше цялата ѝ картинка за света, в който слабите трябва да се подчиняват, а „проблемните“ да седят тихо в ъгъла.
Тя бавно, много бавно се обърна към дъщеря си. В погледа ѝ нямаше ярост. Имаше нещо по-лошо — хладно, окончателно заличаване. Сякаш изтриваше името ѝ от книгата на живота.
— Ти — произнесе тихо, но всяка дума звънтеше в мъртвата тишина, — си лишена от наследство. Ти си нищо.
Анжела се усмихна горчиво, безрадостно.
— Винаги съм била нищо за теб, мамо. Така че нищо не губя…
И тогава Таисия отново се обърна към мен. Видях как се променя. Загнан звяр спря да се мята. Замлъкна, готвейки се за последния, решаващ скок. Аристократката изчезна. Пред мен стоеше пазарджийка, готова да свали цената на гнил сток. Гласът ѝ изгуби ледения метал, придоби медени, почти доверителни нотки.
— Това е недоразумение — започна, правейки крачка към мен, заобикаляйки застиналия син. — Виждам, че сте делова жена. Професионалист. Хайде да бъдем разумни.
Спря съвсем близо. Чувствах тежкия, скъп аромат на парфюма ѝ, който вече не ми се струваше символ на разкош, а отчаян опит да прикрие миризмата на гниене.
