— Колко? — прошепна. — Десет милиона? Двайсет? Кажете цената си. Каквато и да е. Ще ви дадем парите веднага. Вие ще ни дадете записа и… всички тези ваши документи. И ще заминем.
За миг погледът ѝ се плъзна встрани, там, където неотдавна дъщеря ми стоеше на колене.
— Вашата дъщеря не струва нищо. Слаба, безполезна. Тези пари са най-добрата сделка в живота ѝ. И във вашия.
Това беше последната и най-голяма грешка. До края не разбра с кого си има работа. Мислеше, че говори с някоя като нея. За която всичко има цена в пари. За която дъщеря е актив, който може да се продаде или отпише.
И тогава се усмихнах. Усетих как ъгълчетата на устните ми сами се повдигат, но в тази усмивка нямаше и капка топлина. Това беше усмивката на хирург, който съобщава, че туморът е неизлечим. Усмивката на съдия, който прочита окончателната присъда. По това как потрепна лицето ѝ, разбрах, че го усеща.
— Не съм перачка, Таисия Борисовна — казах тихо и отчетливо. — Последните петнадесет години управлявах състояние от петдесет милиона швейцарски франка в Женева. Много добре знам какво е риск от бягство и още по-добре знам как работи финансовата полиция във всяка държава.
Направих пауза, оставяйки думите да потънат. Целият ѝ свят, построен върху класово превъзходство, се рушеше в този миг. Видях го в разширените ѝ зеници.
— Моята цена — погледнах я право в очите, в самата душа на дребната ѝ алчна натура, — е всичко.
Докато говорех, Вера Павловна, която до този момент стоеше малко зад мен, тиха като сянка, приключи кратък разговор по телефона. Повдигна очи и едва забележимо кимна. Сигналът беше приет. И в този миг тишината бе разкъсана от остър, настоятелен звън на домофона при портата.
Таисия подскочи и инстинктивно се извърна към звука. В главата ѝ все още работеше планът за бягство. За нея този звън означаваше само едно.
— Таксито! — изпищя, гласът ѝ се пречупи. — Къде е това момиче? Защо никой не отваря?
Хукна към таблото на стената, натискайки копчетата с треперещи пръсти. Вратата бавно се плъзна. Но това не беше такси…
След няколко секунди във фоайето влязоха четирима. Двама в строги, цивилни костюми с безизразни лица и двама униформени, останали при входа. Един от цивилните, висок, прегърбен сив мъж, направи крачка напред и показа служебна карта.
— Старши инспектор от отдел „Икономическа сигурност и борба с корупцията“, капитан Соколов. Таисия Борисовна Строганова? Олег Матвеевич Строганов?
Таисия мълчеше, гледайки го като призрак. Олег измуча нещо неразбираемо.
— Задържани сте по подозрение за извършване на мошеничество в особено големи размери, в предварителен сговор и незаконно изнасяне на активи извън страната — монотонно произнесе капитанът. — Моля, представете паспортите си.
Паспорти. Последният гвоздей в капака на ковчега. Билетът им за свобода се превърна в уличаващо доказателство. Бягството им беше приключило, преди да започне. Бяха унищожени. Вторият офицер се приближи към Олег. Той дори не опита да се съпротивлява. Просто стоеше, с отпуснати ръце, докато светнаха белезниците върху китките му в бархетния халат.
Никой не докосна Таисия. Стоеше неподвижно като статуя, само мъртвешката ѝ бледност показваше, че е жива. Взираше се в една точка — през мен, през стените, през целия си рухнал живот.
Когато поведоха Олег към изхода, той сякаш се събуди. Минавайки покрай откритата врата, видя колата, паркирана пред портата — същата, с която бяхме дошли. И видя кой седи отзад. Юля. Седеше там, загърната в палтото ми, крехка, но изправена. Помолих я да дойде с нас. Казах, че трябва да види това. Не унижението им, а своето освобождение.
Щом я видя, Олег изрева. Това беше вик на безсилна, животинска ярост. Цялата му лъскава самоувереност се стопи, разкривайки истинската му, дребна и злобна същност.
— Ти! Ти направи това! — крещеше, дърпайки се в ръцете на конвоиращите. — Нищо няма да получиш! Чуваш ли?! Нищо! Все още си ми жена, глупачке такава!
Продължаваше да сипе обиди, докато го натикваха в колата. Тогава Вера Павловна Орлова направи крачка напред. Не се обърна към мен, нито към полицаите. Говореше директно в гърба на Олег, а спокойният, юридически изчистен глас прозвуча по-гръмко от всеки вик:
— Всъщност, господин Строганов, исковата молба за разтрогване на брака беше подадена тази сутрин. На основание мошеничество и жестоко отношение. Бракът ви се признава за недействителен от момента на сключването му, а това означава, че тя получава всичко.
Думите на адвоката не бяха изстрел. Бяха щракването на ключалка, която заключва вратата към миналото. Стоях в студеното мраморно фоайе, сред руините на чужд живот, и не чувствах нито злорадство, нито удовлетворение. Чувствах само тишина. Тишината, която настъпва след дълга, изтощителна буря. Работата беше свършена.
