Когато влязох в апартамента ѝ, миризмата на питка се смесваше със същия валокординов дъх. Клара ме заведе в стаята, и двете започнахме театрално да оглеждаме пода около дивана.
— Какъв малшанс — въздъхнах, коленичейки. — Бяха съвсем нови.
— Може да се е търкулила под дивана? — услужливо предложи тя.
Точно от това имах нужда. Докато тя, хленчейки, се опитваше да надникне под ниската мебел от едната страна, аз правех, че търся от другата. Ръката ми се плъзна под възглавницата, пръстите ми напипаха малкия, студен правоъгълник на диктофона. Стиснах го в дланта. В същия миг „намерих“ и ръкавицата, която всъщност през цялото време беше в джоба ми.
— Ах, ето я! — възкликнах с престорено облекчение. — Била се завряла зад крачето. Благодаря ти, Клара. Спаси ме.
Не останах за питката. Казах, че имам спешна среща. В очите ѝ видях зле прикрито облекчение. В таксито до хотела извадих слушалки. Сложих едната в ухото и включих записа. В началото — тихо шумолене, после шарене — явно Клара се настаняваше на дивана. После звук от набиране на номер, и гласът ѝ, лишен от всякаква сладост, делови:
— Таисия Борисовна? Клара съм. Беше у мен.
— Да, Фаина. — От другата страна прозвуча остър, нетърпелив глас на Строганова. Увеличих звука. — И какво? Нещо разбра ли?
— Не. Не, какво говорите. Сигурна съм, че нищо не знае. Разказах ѝ колко е щастлива Юлечка, как се грижите за нея. Повярва, вижда ми се. Изглежда, разбира се, като пребита кобила. Но ум да разбере — няма.
Пауза. Гласът на Клара стана заоблен, подмазвачески.
— Таисия Борисовна, за парите за този месец… Да, да, видях, много ви благодаря. Всичко дойде. Ще си тръгнете, и тя изобщо няма да се усети. Успех ви желая там, в Кипър.
Записът свърши. Седях в таксито, гледах минаващите улици и не чувствах нищо, освен леден покой. Това не беше просто предателство. Това беше договор. Клара не беше наивна приятелка, а наемен работник, съучастник. И вече имах директно доказателство за сговора.
Не успях да прибера телефона, когато той отново звънна. На дисплея — Григорий Сафронов. Одиторът.
— Фаина Константиновна, добър ден. — Гласът му беше сух и делови, като борсова хроника. — Направих предварителен анализ по вашето запитване. Информацията се потвърди. Апартаментът на централната улица е продаден преди шест месеца.
— На кого? — попитах, макар че вече знаех отговора.
— Формално — на затворено акционерно дружество „ВестаКапитал“. Фирмата е регистрирана три дни преди сделката. Има един учредител и генерален директор — Строганова Таисия Борисовна.
— А парите?
— В същия ден цялата сума от продажбата е преведена от сметката на „ВестаКапитал“ по личната сметка на Таисия Строганова в Hellenic Bank, клон Лимасол, Кипър. Схемата е абсолютно прозрачна за тези, които знаят къде да гледат.
Благодарих му и затворих. Картината ставаше все по-ясна с всяка минута. Те не просто измъчваха дъщеря ми. Методично, стъпка по стъпка, лишаваха и двете ни от всичко. Юлиана — от свобода и достойнство. Мен — от единствения материален актив, плод на петнадесетгодишните ми усилия. Пристигането ми наистина просто беше ускорило финала. Те бяха извадили на светло плана си за бягство.
Вече се приближавах до хотела, когато телефонът звънна отново. Вера Павловна Орлова, адвокатът.
— Фаина Константиновна — гласът ѝ беше твърд, без предисловия. — Получих от Държавния регистър копия от документите по сделката. Имам новини. И, да кажем направо, те излизат извън рамките на обикновен семеен спор.
— Слушам ви — спрях се пред входа на хотела.
— Първо, подписът на дъщеря ви върху договора за продажба е груба фалшификация. Това дори не е опит за имитация на почерка ѝ. Това е факсимиле. Дъщеря ви най-вероятно не е виждала тези документи. Но това не е основният проблем. — Гласът ѝ стана още по-сериозен, придоби стоманена нотка. — Таисия не просто е продала апартамента на себе си чрез фиктивна фирма. Тя го е заложила. Преди три дни го е използвала като обезпечение за огромен кредит в „Промтехбанк“. Много голям. Очевидно смята да обяви неизпълнение и да избяга, оставяйки банката с неликвиден актив, обременен от съдебни дела. Това вече не е гражданско дело за мошеничество, Фаина Константиновна. Това е наказателно престъпление в особено големи размери.
Думите на адвоката не ме шокираха. Те бяха последният елемент от пъзела, който щракна на мястото си, и грозната картина изплува в пълния си вид. Спокойно изслушах, благодарих и казах:
— Вера Павловна, повикайте, моля, такси. Отиваме при Строганови. Сега.
Седемдесет минути по-късно отново стояхме пред високата кована порта. Но този път не се чувствах нито като прислуга, нито като жертва. Бях одитор, дошъл на извънредна проверка. Бях облечена в строг панталонен костюм в антрацитено сиво, ушит по поръчка в ателие на Rue du Rhône в Женева, снежнобяла копринена блуза и скъп часовник на китката. Това беше работната ми униформа. Униформата на човек, който решава проблеми. Вера Павловна, висока, стегната жена с хищен блясък в очите, стоеше до мен, държейки тънко кожено куфарче.
