Първо, намерих нея. Вера Павловна Орлова. В юридическите среди в столицата я наричаха „акула в пола“. Специализация — корпоративни спорове, мошеничество, връщане на активи. Скъпа. Безмилостна. Идеалният кандидат. Написах ѝ кратък, стегнат имейл с тема „Спешна консултация. Конфиденциално“ и прикачих сканирани копия на паспорта си и трудовия договор с господин Дюбоа, за да разбере, че не съм градска луда.
Второто беше обаждане в Женева. Моя контакт там — мосю Жерар, бивш служител на швейцарското финансово разузнаване, а сега собственик на елитна консултантска фирма. Събудих го. Беше недоволен, точно докато не произнесох фразата: „Нужен ми е най-добрият финансов одитор в столицата. Специалист по проследяване на скрити активи и офшорни схеми“. След двадесет минути в пощата ми лежеше CV и личен номер на човек на име Григорий Вадимович Сафронов. Екипът беше сформиран. Оставаше да се съберат доказателства. И знаех от какво да започна.
На следващата сутрин, оставяйки Юля под наблюдението на консиерж-службата, която по мое искане бе поставила охранител пред номера под прикритието на личен асистент, отидох на стария си адрес. В същия дом, в същия апартамент, в който бях живяла двадесет години преди да замина. Целта ми беше Клара Савелевна Филатова, бившата ми съседка. Жената, която през всичките тези години ми изпращаше медени имейли, пълни с уверения, че на Юленька всичко ѝ е повече от прекрасно. Че Строганови са удивително интелигентни хора. И която редовно получаваше от мен пари за дребни ремонти в апартамента и подаръци за Юля.
Тя ми отвори вратата и ахна. На лицето ѝ се изписа зле изиграна смесица от изненада и радост.
— Фаиночка! Как така? Върна ли се? А защо не се обади?
Разшърка се, завлече ме в малкия си, претрупан с мебели и дреболии апартамент, миришещ на валокордин и прах.
— Ох, колко се радвам! А Юленька как ще се зарадва. Та тя така скучае по теб. Те с Олег са такава двойка, такава двойка… Той я носи на ръце. А семейството му, Строганови — хора с голяма буква.
Бърбореше без спиране, и колкото повече говореше, толкова по-силно виждах страха ѝ. Очите ѝ шареха, ръцете мачкаха края на престилката. Лъжеше. Лъжеше отчаяно, нескопосано. Седнах на дивана и сложих ръка на челото.
— Май главата ми се разболя от пътя, Клара. Сигурно е кръвното. Донеси, моля те, чаша вода.
— Разбира се, разбира се, Фаиночка, веднага.
Тя се втурна в кухнята. Щом чух шума на течащата вода, започнах да действам. Движенията ми бяха бързи и точни. От вътрешния джоб на палтото извадих миниатюрен предмет. Диктофон. Не по-голям от нокътя на палеца. Подарък от службата за сигурност на господин Дюбоа. Активираше се с глас и можеше да работи самостоятелно почти седмица. С едно движение го пъхнах дълбоко под диванската възглавница, в процепа между облегалката и седалището. Когато Клара се върна с водата, аз вече седях, както преди. Изпих водата, благодарих ѝ, оправдах се с умора и си тръгнах, обещавайки да се обадя, щом се устроя.
Тя ме изпрати до асансьора, продължавайки да сипе комплименти за Строганови. Знаех, че щом вратата се затвори, ще посегне към телефона.
Когато се върнах в хотела, Юля все още спеше. Тихо се настаних в креслото с лаптопа, за да проверя пощата. Отговорът от адвокат Орлова вече беше там — назначаваше среща за утре. В този момент изскочи ново съобщение. Беше от анонимен, шифрован адрес. Нямаше тема, нямаше подписи. Само няколко реда текст:
„Те лъжат. Не става дума за дълговете на Олег. Това беше прикритие. Таисия ликвидира всички активи. Те планират да се преместят в Кипър след 72 часа. Юлиана беше цената, за да се „изчисти“ името на Олег, и Таисия му прехвърли дела от наследството му. Проверете сейфа в подземния кабинет. А.“
Прочетох съобщението. Още веднъж. И още веднъж. Буквите се подреждаха в думи, а думите — в чудовищна, смразяваща картина. Студът, който досега беше просто камък в стомаха, сега се разля по жилите, замразявайки кръвта ми. Това не беше просто жестокост. Това беше хладнокръвен, премислен план. Психологическа война, унижения, синини — всичко това беше само отвличащ маньовър. Димна завеса, докато те осребряваха живота си тук, за да започнат нов в друго място. Пристигането ми не просто ги хвана неподготвени. Сбърка графика им. Натисна спусъка на плана за бягство.
72 часа. Това словосъчетание пулсираше на екрана, превръщайки се от обикновен текст в метроном, който отброява времето до катастрофата. Затворих лаптопа. Нямаше място за емоции. Нямаше място за страх. Имаше само време, което изтичаше стремглаво. И план, който трябваше да бъде изпълнен…
На следващия ден отново отидох при Клара. Предлогът беше прост и банален. Обадих ѝ се от новия номер с извинителен тон и казах, че май съм загубила у нея скъпа ръкавица. Само една. От много мека кожа, подарък.
— Ох, Фаиночка, разбира се! — засуети се тя по телефона. — Ела, ще я потърсим заедно. Тъкмо съм сложила питка с кисело зеле във фурната.
Гласът ѝ беше още по-приторен от вчера. Вече знаеше, че съм говорила с Таисия. И сега играеше ролята си с удвоено старание.
