Думите бликнаха от нея като несвързан, пресеклив поток. Това не беше разказ, а изповед, която вероятно е повтаряла хиляди пъти в главата си в този тавански килер. Първо — приказката. Олег, толкова обаятелен, толкова щедър. Цветя, ресторанти, обещания за вечна любов. Сватба, за която писаха в светските хроники. И нейната гордост, че тя, обикновено момиче, е влязла в такова семейство.
После започна изолацията. Бавна, планомерна. Първо Таисия Борисовна деликатно намекнала, че нейните университетски приятелки „не са от техния кръг“. После Олег започнал да проверява телефона ѝ — уж на шега, за да я предпази от „глупости“. Обажданията у дома, до мен, станали кратки и винаги под негов или Таисин контрол. Писмата тя пишела под диктовка. После се появили семейните правила. Трябвало да става по-рано от всички и да следи за закуската. Дрехите ѝ били критикувани. Мнението ѝ по всеки въпрос било осмивано като мнение на проста жена. Ден след ден я лишавали от собственото ѝ „аз“, превръщайки я в безмълчна сянка…
А после Олег дошъл при нея с изплашено лице и разказал за дългове. Огромни, страшни дългове, които можели да разрушат репутацията на семейство Строганови. И тя, като вярна съпруга, трябвало да помогне. Помощта се състояла в това да „поработи малко вкъщи“, защото Таисия Борисовна била принудена да уволни част от персонала, за да спести. „Малко поработи“ се превърнало в денонощна каторга. Тя търкала подове, чистела сребро, перяла. А когато плачела от умора, Олег се ядосвал. Казвал, че е неблагодарна. И тогава за пръв път я хванал за ръката. Много силно. Казал ѝ да „се вземе в ръце“. Синините станали част от живота ѝ. Трябвало да „изплаща“ дълговете му. Тя била вещ, залог, който бавно се обезценява.
По същото време, в студения извънградски особняк, Олег Строганов наливаше в широк кристален бокал скъпо бренди. Ледът издрънча в чашата.
— Старата перачка се върна — процеди през зъби, гледайки майка си, която крачеше нервно из хола. — За каква се мисли? Та тя няма нито стотинка. Всичко, което пращаше, отдавна сме изхарчили.
— Тя отвлече Юлиана — отряза Таисия. Лицето ѝ беше непроницаемо.
— И какво от това? — Олег взе голяма глътка. — След седмица ще са на улицата. Юлиана е слаба. Ще допълзи до първия сняг, ще пада в краката ни, ще моли за прошка.
Таисия спря и взе телефона си от масата. Набра номера на Юлиана. Дългите сигнали бяха заменени от механичния глас на оператора: „Телефонът на абоната е изключен“. Тя затвори и намери в стария си бележник друг номер — моя.
Новият ми телефон завибрира на масичката. Непознат номер. Знаех кой е. Погледнах Юля, която беше замлъкнала и се беше свила в креслото, и ѝ дадох знак да мълчи. После приех обаждането и включих високоговорителя.
— Фаина Медведева — прозвуча леденият глас на Таисия, без никакво приветствие. — Имате 24 часа да върнете жена на сина ми. Иначе ще подам заявление за отвличане.
Направих кратка пауза, оставяйки заплахата ѝ да увисне във въздуха и да загуби сила.
— А аз ще подам заявление за нанесени побои — отговорих спокойно, безцветно. — Разполагам с 32 снимки на синините по тялото на дъщеря ми, направени преди час. Всяка е с дата и час. Следващото си съобщение изпратете на адвоката ми.
И затворих. В стаята настъпи тишина. Олег и Таисия се спогледаха объркани. Перачка? Обикновена мигрантка? Адвокат? Откъде ще има адвокат? Увереността им в собственото всемогъщество за пръв път се пропука.
Оставих телефона на масата. Юля ме гледаше така, сякаш ме вижда за първи път. В очите ѝ за първи път този ужасен ден проблесна не ужас, а нещо друго. Изумление. И малка, слаба искрица надежда. Може би именно тази искра ѝ даде сили да произнесе това, което беше по-страшно от побоите и униженията. Глътна си думите, гласът ѝ се снижи до шепот.
— Мамо, апартаментът… Оня, който купи за мен. Вече го няма. Олег каза, че трябва да го продадем, за да погасим дълговете му. Накара ме да подпиша документите на името на майка му.
Тези думи не предизвикаха нов прилив на болка. Болката вече се беше превърнала в онзи студен, тежък камък в стомаха и сега той ми служеше за баласт, за котва. Не позволяваше на емоциите да ме залеят. Вместо това в главата ми настъпи абсолютна, звънтяща тишина. И в тази тишина се задейства друг механизъм. Това вече не беше семейна драма. Това беше финансово мошеничество.
Майката в мен отстъпи място на управителя. Същият този мениджър, който петнадесет години жонглира с многомилионни активи, данъчни декларации и офшорни сметки. Апартаментът, който бях купила с пари, изработени с безсънни нощи, не беше просто дом за дъщеря ми. Това беше актив. И този актив беше незаконно присвоен.
Постлах Юля в леглото, дадох ѝ топъл чай с мед и изчаках дишането ѝ да се изравни. Заспа почти веднага, изцедена до крайност. А аз седнах на бюрото, отворих лаптопа. Нощната гледка към центъра на града зад прозореца се превърна просто във фон за моята работа.
